Заглавна снимка: Мила ДрумеваРиза: nosiya.bg Едно от най-трудните за мен неща са уводните думи в началото на всяко интервю. И точно по тази причина не правя много често такива. Макар да чета постоянно, признавам си, че не следя достатъчно отблизо литературния живот в България. А в него
Гордост. Дума, която не използвам всеки ден. Чувство, което не изпитвам постоянно.24-ти май. Това е един от онези специални дни в годината, които се броят на пръстите на едната ръка. Когато да си българин сякаш е най-хубавото нещо, което е можело да ти се случи,
Наскоро избирах подарък за рожден ден и, естествено, се озовах в книжарница. Докато оглеждах наоколо, пред погледа ми попадна рафтът с четива от типа на „30 книги, които да прочетеш преди на навършиш 30“, „50 места, които да посетиш преди да навършиш 50“ и „100
Аз пиша често. Тук и на други места. Навсякъде. Но докато стигна до този момент, мина доста време. Всичко започна с четенето. И никога не спря. Защото от момента, в който се научиш да сричаш всичко се променя. Светът става различен. Затова този път, вместо
Сега ще започна с нещо странно. Нещо, което доскоро малко хора знаеха. Или по-скоро аз рядко съм споделяла. Като бях малка баба ме къпеше с орехови листа, накиснати в дъждовна вода. Да, знам как звучи. Колко е налудничаво. Но баба знаеше от нейната баба, че
Този материал се оформи като идея в главата ми преди няколко дни. Заговорих се с едно момиче, което работи в неправителствения сектор и тя използва фразата „офисен филантроп“. След нашия разговор изразът остана в главата ми и прерасна в този текст. Според Уикипедия като филантроп се
Ако има човек от екипа, на който се пада честта да пише за всеки истински и измислен празник по света, то това съм аз. И го правя по свое желание и с нетипично голям ентусиазъм, защото обичам честванията и смятам, че много събития, открития и
"Късно е, либе, за китка, месечинка си залезе, а петли не са попели - време е сега потайно, грозна, невярна полунощ;"Късно е за пробуждане. Късно е за този текст. Винаги е твърде късно.Вървя по улиците на малък град в Северозападна България. Родният ми град. Той
Пиша този текст в движение, от телефона си, което е дори по-неудобно, отколкото звучи. Но идеята за него се настани в главата ми и не знам как да я изгоня. Затова избрах по-малкото мъчение (или поне така си мисля). Като повечето хора на моята възраст прекарвам
Пиша този текст между зелената салата с репички и козунаците. Прекъсвана от смехове, наздравици и спорове. Големите семейатва са хаос. Но и привилегия. Със собствени правила (или по-скоро без такива) и очарование.Традициите са магия. Особено българските. Може би ги чувствам така, защото са си наши,
