От сърце

В момента ръцете ми миришат на мандарини и ям шоколад. Това са две много добри предпоставки за писане на текст. И докато миналата година се опитах да опиша любовТА в цифри (на колко точно се равняват 10 хиляди приказни вечности), тази очевидно съм на вълна... водни басейни? Странно, знам. А уж се научих да броя в мекици (ако ти не си, прочети „Да измисляме числа“ - една от историите на Джани Родари в книгата „Приказки по телефона“).

Аз не съм поет. Даже и писател не съм. Затова описването на любовТА (тази съвсем конкретна моя любов) не е никак лесно. Почти толкова трудно е, колкото да ти кажа какъв вкус има цветът синьо. Или да нарисувам звука, който издават дърветата, когато им падат листата. Разбра ме.

Дали любовта е океан? Да. Можеше тук да свърши текстът ми. Просто и ясно. Но любовТА рядко е проста и ясна. По-често е...

Море

Черно, бяло, червено. Бушуващо в сърцето и петите ми. Преобръщащо всякакви камъчета и песъчинки по пътя си. Има своите приливи и отливи. Понякога се опитва да ме удави. Солената вода ми влиза в очите (даже и в носа!). Друг път се отдръпва съвсем неочаквано. Но нали затова е любов...така де, море.

11 години се уча да съм моряк. И дори когато не се получава (което е често), някак уцелвам посоката. Морето не може да бъде опитомено. Приела съм го. И то ме е приело.

Река

С любовТА често влизам в някой бързей. Така се случва, че понякога прелива. Има периоди на такава пълноводност, че излиза от коритото си. Все пак е вода - не очаквам да седи мирно. Нали е пълна с живот. После нивото спада. Понякога постепенно. Друг път изведнъж. Но дълбоко в себе си знам, че пак ще се покачи - трябва само да изчакам.

Реката криволичи. Но винаги следва своя път. 

Езеро

Гладко и спокойно. ЛюбовТА много рядко е такава. Но в тези странни моменти ме облива онова специално чувство. Всичко е наред. Навсякъде. По целия свят. Водата е спокойна - няма вълни. Тогава, разбира се, решавам да хвърля някое камъче, за да създам изкуствено вълнение. Често това нарушава цялото спокойствие на езерото и хвърля обитателите му в смут. Кръгчетата се увеличават и отдалечават. Ефектът е постигнат. Дали е желан, или случаен - това е друг въпрос.

Обаче любовта не може да е (плувен) басейн.

В това съм се убедила. Басейните са изкуствени. Често боядисани в синьо, за да приличат на истински. Но не са. Водата им има странен вкус. И мирис. ЛюбовТА никога не е басейн. Басейнът няма собствен живот. Собствена флора и фауна. Басейнът не е природна стихия. За разлика от любовТА.

Дали любовта е океан? Да. Необятен и безкраен. Безграничен и свободен. С по някое цунами за разнообразие.

Понякога си капитан. Друг път удавник. Въпрос на добър или лош ден. И на гледна точка.

С пожелание да намериш капитана на своя океан (моят си знае, че за него е писан този текст):