Лично мнение

Докато чаках 2-годишния ми Игинатор да се събуди вчера сутринта (което не се случва почти никога), скролвах фийда си във Фейсбук (което се случва почти винаги). Очаквах да видя разни бебешки снимки, детски песнички, поздрави - нещата, с които съм свикнала на първи юни. Не се случи точно така. Това, което почти веднага видях, е този пост:

Може да го изчетеш до края - дори смятам, че е необходимо да го направиш (трябва да "цъкнеш" на поста на Иван, за да видиш целия текст). Не защото е нещо нечувано или невиждано, а защото е по важна тема, на която трябва да се говори. Но... Както виждаш това не е оригиналният пост, т.е. аз го видях от човек, който рядко споделя каквото и да било в социалните мрежи, но е решил да сподели това и то с думите:

Представяте ли си, че има държави, в които това още се случва? Oh, wait...
Честит 1ви Юни

А ти представяш ли си, че има хора, които държат да говорят за определени проблеми само на тематична дата? Представяш ли си, че някои от тях вярват, че ако не се говори за грамнотност (или липсата ѝ) на 24 май или за насилие над деца на първи юни, никой няма да чуе? И колкото и ядосана и разочарована да бях, Иван е просто човек. Хората действат импулсивно. Решил е, че този пост е по-смислен от поредната бебешка снимка или детска книга.

Дали наистина е така? Най-вероятно. Дали това е адекватен начин да "честитиш" който и да било празник обаче?

Александър Миланов, авторът на оригиналния пост, е страхотен човек, който е отдал години от живота си на това да прави живота на децата в България по-добър. Бори се за правата им всеки ден. Нямам никакви съмнения, че той е човек на действието и работата му далеч не се изчерпва със споделянето на трогателни истории около първи юни. Ето какво казва той в интервю за Успелите:

Децата - те са не просто моята кауза, а една от смислените инвестиции в моя живот. Още преди години, голямото "гмуркане" в журналистиката ми помогна да осъзная, че имам силите, възможностите и желанието да направя промените, които са важни за децата. След като прекарах повече от 5 години в социалния ресор, станах маркетинг директор на фондация “За Нашите Деца”, където видях голямата палитра на детското страдание – от изоставянето в родилното отделение до бедстващи деца в родните си семейства. 

И макар че постът му е важен, в случая не прави друго, освен да накара четящия го да се почувства безсилен и ядосан. Не ми вярваш? Ето някои от коментарите:

Ох, Саше... Като апокалиптична фантастика са ти някои истории. А какъв живот биха имали и Валя, и убитото й братче, ако социалните си вършеха работата

Разби ме, разби съня ми, Сашо!
Светът е повече от жесток към децата...
Не обича много тази фраза, но: - Нека Бог да пази България...и най-много децата ни:(((
Колко ли деца, няма да получат любов, прегръдка и целувка на 1 Юни?!?
И една последна фраза на едно От любимите филмчета на моето момиченце:
- Бъдете хора!!!!
(Рапунцел и Разбойникът)

Поредната жестокост! И какво сега? Кой може да повлияе на промяната на решението на социалните?

Споделянето на такъв пост по принцип може да е полезно, да доведе до повече видимост по темата и ползотворна дискусия (по мои наблюдения обикновено не става така, но не е изключено). Споделянето му точно на първи юни обаче не прави друго, освен да “капне капка черно” (така се изрази Иван) на иначе общо взето розовия ден.

И сега ще ми кажеш - ама той животът не е розов. И ще си прав. Не е.

Животът не е розов за Валя и хиляди други малчугани в България (и милиони по света). Затова ние, вече порасналите деца, сме длъжни да им осигурим истинско детство и розовия живот, който заслужават. Не само на първи юни, а всеки ден. И дали това ще стане като споделяме статуси в социалните мрежи?

Може би знаеш (или пък не), но аз не съм завършила журналистика, а социални дейности в Софийски университет. По душа винаги ще бъда социален работник. Благодарение на работата ми като книжна сладкарка и проектът ми Trouble Bakers аз често се срещам с деца като Валя в кризисен център “Самарянска къща”. Това е дом (тази дума е съвсем подходяща) за жени и деца, претърпели домашно насилие. И когато ходя там, винаги трябва да се настроя да не съм прекалено емоционална, а просто да им (по)даря няколко часа от живота си. 

Готвим заедно, четем заедно (те често не могат да четат, дори да са на 15 г.) и си говорим. Някои деца искат да ми разкажат целия си живот за един час. Други ме прегръщат. Повечето майки не могат да изразят мислите си и третират деца на по 5-6 години, деца, които могат всичко, като бебета. Винаги ме шокира липсата на емоция, когато разказват историите си - все едно са нещо напълно нормално. За тях тормозът отдавна се е превърнал в начин на живот, в нормата. И точно тази "норма" предават на следващите поколения.

Най-важното нещо, на което се опитвам да ги науча, е това да са заедно, да си помагат. Едно дете слага яйцето, друго разбива с миксера, трето добавя захарта. И докато правим всичко това заедно, виждам, че децата внимават в процеса, подхождат отговорно и после с гордост изяждат резултата от общите ни усилия. Не знам дали аз им помагам, или променям живота им - според социалните работници самият факт, че майките и децата участват в заниманията с желание е успех. Но съм сигурна, че искам дори за малко да бъда част от пътя им. Защото те променят мен. И даже да не проявят дългосрочен интерес към книгите, ще могат да си приготвят кекс или питка. А и това е умение.

Наскоро четох една книга - The Upside of Irrationality: The Unexpected Benefits of Defying Logic, и макар че някои неща в нея са остарели, имаше интересна глава за каузите. В нея ставаше дума за това защо съчувстваме на един човек, но ни е трудно да умножим страданието му по хиляди. Или по-просто обяснено - ако дадем 10 лв на бездомник на улицата, това няма да реши проблема. Но ако дадем 10 лв на организация, която се бори да подобри условията за бездмоните, не за един, а за хиляди хора, тогава би могло да е различно. Проблемът в случая е, че ние не виждаме “голямата картина” - можем да изпитваме емпатия към човека на улицата, но не и към хилядите далечни безлики хора, чиято история не виждаме и не чуваме. Затова статуси като този за Валя се споделят - Валя има история, към която имаме емоционална реакция. 

Историите са важни. Не една, а всяка една. И мислейки за това сега, осъзнавам, че едно от най-добрите случайни решения, които съм взимала, е да стана месечен дарител на Уницеф преди около 2 години. Това е организация, в която вярвам, такава, чиято мисия съвпада с моите възгледи. И веднага след като прочетох статуса на Иван днес, получих това съобщение от тях:

Не казвам, че ти трябва да станеш дарител на Уницеф (макар че защо не). Но казвам, че ако днес станеш дарител на организация, която защитава децата и се бори за техните права, ще си направил нещо доста по-смислено в дългосрочен план, отколкото като споделиш този или който и да било подобен статус. Защото животът на Валя няма да се подобри с нашето вайкане (доста характерна черта не само на нашите баби, но и на хората в социалните мрежи), а само с нашите действия. И ако не можеш да станеш приемен родител, да отидеш на място, да отдадеш от времето или експертизата си по даден въпрос, можеш да помогнеш на тези, които го правят. Аз поне се опитвам.

P. S. Въпреки че Иван беше “трашнат” в този текст, той всъщност е човек, който истински помага. Обикновено на мен ми помага като "приятел по книжка" и като "муз" (NB: "муз" в кавички не е същото като муз без кавички). Преди няколко дни, благодарение на него и приятелката му Ева кризисният център, за който споменах, получи дарение от трайни хранителни продукти и предстои още една доставка. Бъди като (тази версия на) Иван!