Успелите споделят

Александър Миланов е редактор, репортер, специалист по нестопански маркетинг и набиране на средства за неправителствени организации. И още - експерт по връзки с обществеността и водещ одитор по социален одит и корпоративна социална отговорност. В последните години обаче сърцето му е посветено на каузата "помощ за деца и приемни семейства". Миланов написа книгата "Детство без сълзи", в която разказва за приемни семейства, които поправят нечие детство. 

Къде е Александър Миланов днес и къде си представяше, че ще бъдеш преди 10 години?

Александър Миланов днес е там, където не беше миналата година по това време. Вероятно на една крачка от големите успехи в живота си, но някак леко в младежките години, в които все още има очарованието от партита, приятелски срещи и моменти, които служат за откъсване от трудната действителност, в която всички живеем. След 10 години ще бъда на 43. Мисля, че дотогава ще съм приемен родител и ще се грижа за дете в беда. 

Коя е твоята мисия днес?

Точно днешната ми мисия е да помогна на няколко човека с онкологични заболявания да са по-спокойни за своето утре. Работя в Аджибадем Сити Клиник Онкологичен център като мениджър “Немедицински дейности”, но отвъд позицията в корпоративната структура, аз съм социален работник, който работи с хора с рак, с техните близки, с лекарите и сестрите, за да може ракът да не е присъда, а да остане заболяване, което променя живота, но не го обрича на отчаяние и самота. 

Аз всеки ден отивам в болницата, където съм приет, чакан, подкрепен и ангажиран от медици и колеги. Лекарите ясно виждат ползите от социалната работа и психологическото консултиране в болнична среда. Нашата работа превръща хората в спокойни пациенти и улеснява диалога между лекарите и техните пациенти. Като цяло обаче моята мисия е да помагам на хората да живеят по-добре. За това не е случайно, че когато избирах какво да уча, избрах социалните дейности като единствено и първо желание.

Децата - те са не просто моята кауза, а една от смислените инвестиции в моя живот. Още преди години, голямото "гмуркане" в журналистиката ми помогна да осъзная, че имам силите, възможностите и желанието да направя промените, които са важни за децата. След като прекарах повече от 5 години в социалния ресор, станах маркетинг директор на фондация “За Нашите Деца”, където видях голямата палитра на детското страдание – от изоставянето в родилното отделение до бедстващи деца в родните си семейства. В Националната асоциация за приемна грижа съм от 2010 година. Аз съм единственият в нейното управление, който не е приемен родител, но това е и моето желание в бъдеще. 

Кои са отговорностите и предизвикателствата пред Националната асоциация за приемна грижа?

Да отглеждаш чуждо дете, което държавата ти е поверила, е повече от обществена задача. Това е професия с мисия. Пред Националната асоциация за приемна грижа има две много ясни задачи – да покаже, че приемната грижа не е нископлатен труд, приемните родители не са просто “инкубатори” за пострадали емоционално деца, чиито съдби се “поправят” в семейството, а после – като нови – отиват при новите си родители.

И втората задача – да избие този завистнически и вреден навик на българина, който смята, че приемната грижа е бизнес със съдби на децата. Няма пари на този свят, които да компенсират обичта, инвестицията, грижата и любовта, която получават приемните деца и които ги превръщат в личности.

Има приемни родители, от които се срамувам - уронват достойнството първо на себе си, после на хората, които са приемни родители като тях. Но е важно да се каже, че недостойни има навсякъде, а за да станат някои хора приемни родители, вината е на социалните служби, които са ги обучавали, консултирали, оценили и наблюдавали.

Имаш ли мечта за приемната грижа у нас?

О, да! Мечтая си повече българи да отворят дома си за деца, които са в беда, и забележете, бежанци. Не разбирам кривото общество, което вижда заплаха в деца на по 10-15 години, които са непридружени у нас. Факт е, че по закон и по международни спогодби, държавата трябва да предложи на децата – бежанци, същата закрила, каквато се полага за българчета в риск.

Иска ми се да има приемна грижа за непълнолетни родилки и техните деца, за да не се разделят – едното дете в дом за деца, другото – в дом за бебета. Мечтая си за ясна регулация и развитие на приемната грижа с кадърни и свестни социални работници, мотивирани приемни родители, които се учат и развиват и държавата, която не унижава приемните семейства и гарантира шанс на напускащите я младежи. 

Твърдиш, че осиновяването у нас не върви - защо? 

Защото българите са претенциозни. Защото системата е по-тромава и докато се спазят процедурите, децата порастват, стават на по 4-5 години, а българинът не иска големи деца. Не иска ромчета, защото го е страх от това да не би ромският ген да “избие”. Не иска и деца с хронични заболявания или състояния, пък деца с увреждания да не говорим. Синеоките българчета с руси коси, които рецитират още преди да са проговорили “свършват” бързо, ако изобщо ги има. И за това се получава парадоксът да има много осиновители и много деца, които чакат осиновителите си.

Не виня никого, разбира се. Всеки има право на решение за какво дете да се грижи. Но не бива да виним и държавата, че не си върши работата, защото спазва изискванията на закона. Много ми се иска да кажа, ако този текст се чете от хора, които искат да осиновят – помислете преди да прецените, че не можете да се грижите за определено дете. И не забравяйте, че осиновяването не е вие да имате дете, а за да се намери семейство за дете. Само когато победим егоизма и идеалната представа за бъдещето си дете, само тогава ще сме истински родители, а не просто осиновители.

Има ли кой да защитава правата на децата и на родителите у нас?

Има система за закрила на детето - още от 2000 година, но тя не работи достатъчно ефективно. Най-притеснителното е, че прогнозите са за намаляване на българчетата в рамките на 7 години с повече от 200 000. Половината растат в бедност по данни на ЕК. Имаме трудности в здравеопазването и образованието. Мисля, че е необходимо  да има детски омбудсман и специализирана система за правораздаване в областта на децата и семействата. Необходимо е създаването и на специализиран детски съд, който да гледа делата за деца, включително разводите, когато има деца, мерките за закрила на децата. 

Коя е твоята най-голяма болка, най-голяма радост и най-голяма награда?

Най-голямата ми болка е, че отлагам важните неща в живота си. Хубавото е, че е осъзнато поне, та рано или късно, вероятно след 33-та ми година, ще променя ситуацията. Забелязах в последно време, каквито са времена на изпитания, че най-голямата ми радост са част от моите приятели, които са до мен, дори когато аз не искам да съм си приятел. Установих, че те са много по-важни от наглед очакваните от останалите житейски постижения – любов, семейство и прочие. Най-голямата ми награда е, че въпреки всичко досега, аз съм жив, здрав и имам възможност всеки ден да се събуждам свободен и спокоен, защото знам какво и защо правя.

За кого написа книгата „Детство без сълзи”?

Написах книгата “Детство без сълзи”, защото вярвам, че държавата не може да е добър родител. Животът в дом уврежда, променя живота и оставя трайни следи в човек.

Книгата е факт, благодарение на момчетата и момичетата, които като големи мъже и жени, се върнаха в болезнените си детски спомени. С идеята техните истории да учат другите. Аз съм посветил книгата и сърцето си на децата в беда. Понякога искам да осиновя всички хлапета, които нямат родители. Затова няма да се уморя да правя всичко по силите си да има по-малко страдащи деца, за които единственият избор е да станат възрастни преждевременно.

Защо избра България?  

Защото България избра мен. Родих се тук, тук учих. Тук виждам реален ефект от това, което правя. И обичам България. Но имам проблем с прослойки на обществото, които ме карат да се срамувам, че съм българин.

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.