Приключения

Дойдоха майските празници и хора и природа се събудиха за нов живот. Всички като по сигнал започнахме да пътуваме наблизо и надалеч, да откриваме нови места и хоризонти. Ние се насочихме към нещо малко по-алтернативно и то в работните дни между празниците, тъй че съчетахме работа (по малко) с чист въздух (по много).

Пътуването ни започна от София, но решихме преди Орцево да се отбием до друго наше любимо място - село Дорково, плиоценския парк и крепостта Цепина. За Дорково съм писала и преди и обичам да се връщам там отново и отново (и да водя нови хора) - ако по някаква причина още не сте посетили мастодонта (който е наистина внушителен!) или крепостта над селото, откъдето се откриват спиращи дъха гледки - горещо препоръчвам да го направите.

След Дорково решихме да хапнем във Велингард и оттук започна нашето приключение, тъй като объркахме пътя (по-скоро Google Maps го обърка и предложи машрут, който е с нов път, но между селата Кръстава и Орцево има 7 км черен път, които не могат да се минат с друго освен с джип). След голямо отклонение и закъснение с 2 часа спрямо предвиденото за пристигане, започнахме да се изкачваме от Краище към най-високото (обитаемо) село на Балканите.

В Орцево живеят около 150 души. Селото се намира между 1550 и 1650 м надморска височина, има си магазин (с всичко!), много хубава обновена джамия и хора (което не може да се каже за всяко високо село). Макар че пристигнахме към 20 ч., Али и жена му ни очакваха във Вила Орцево (мисля, че в селото в момента има две къщи за гости и и двете се казват така, тази е нашата).

Огънят в камината вече гореше (нависоко е студено), бяха ни донесли храна и още от влизането си в къщата се почувствахме топло посрещнати. Вилата се състои от кухня с голяма маса и всичко необходимо за готвене, вътрешна баня с тоалетна и спалня с 2 големи двуетажни легла. Има още един горен етаж с разкошна спалня и гледка (гледките в случая са това, за което отидохме). След неочаквано дългия път зеленият боб, копривата с кисело мляко и картофената салата бяха точно това, от което всички имахме нужда.

На следващия ден времето беше относително хубаво (като се има предвид, че все пак, макар и през деня да имаше слънце, беше около 10-15 градуса) и решихме да се качим до най-близкия връх Велийца. Тръгнахме в ранния следобед, като с нас беше и Игинатора, който вече е на 4 години и се справя доста добре в планината. До заслона (за който сме писали и преди) стигнахме за около час и продължихме... в грешна посока, тъй като не видяхме табелата. Все пак всичко беше наред - отклонихме се от правилния маршрут и стигнахме до една блатна поляна с минзухари, след което се върнахме отново до заслона. От втория опит се качихме по пътеката след очевидната табела за към върха.

Връх в случая е малко по-различно, тъй като не е много нависоко и никъде не пише, че това е върхът, но имаше един кръст, който указва мястото. Някъде в гората трябва да има и мемориална плоча, но ние не я намерихме (не сме я и търсили много). Разходката беше приятна, тъй като пътеката е относително равна и с малко изкачвания. Има чудни гледки и природа, накъдето и да тръгнеш.

Времето беше доста променливо - слънце, облаци, вятър, дъжд, отново слънце, но ние се наслаждавахме на приумиците му. На връщане минахме през магазинчето, от което си избрахме разни неща за хапване след вечеря. А вечеря отново имаше благодарение на съпругата на Али, която готви страшно вкусно, и двамата ни доставяха различна домашно приготвена храна всеки ден. Леща, кюфтета и кебапчета, катък с чушки, пататник, зеленчуци, яйца - няма нещо, от което да не си облизахме пръстите. Някой да готви за теб е наистина специално, а когато приготвеното идва от сърцето, винаги си личи.

Тъй като пристигнахме точно след Байрям, в хладилника имаше оставена и почерпка за нас - невероятно вкусна домашна халва, типична за този край. Джамията на селото е точно до къщата и по няколко пъти на ден чувахме пеенето (включително по изгрев слънце), но с изключение на първия ден, синът ми дори не се будеше след това, а на мен ми действаше някак успокояващо и дори малко ми липсваше, като се върнахме в София. Али ни показа джамията и отвътре, където беше много чисто и просторно, с красив син килим и още имаше украса за празника им. Разказа ни малко за нея, тъй като минарето е в ремонт от доста време и не е довършено. Оставихме го да се моли и си тръгнахме, но не и преди да получим фурми (Иги "задигна" цели три, тъй като много ги хареса).

На следващия ден се отдадохме на йога и пилатес на открито, тъй като всичко, което човек иска, докато е в Орцево, е да запамети всички гледки и да прекара възможно най-много време навън. Една рижава котка допълваше селската идилия и всички се редувахме да си играем с нея между другите занимания. Времето беше на наша страна и успяхме да почетем на поляната, да играем, да тичаме и просто да се любуваме на Пирин. Преди да заминем, домакините ни дойдоха да ни изпратят, подариха ни билки, поприказвахме си още малко и, честно казано, не ни се тръгваше от това място, на което сякаш времето е спряло в един магически час.Ако сте готови за една по-различна туристическа дестинация, Орцево е мястото, в което ще се влюбите. Но най-важното е да оставите очакванията в града и просто да се насладите на всичко, което това място и неговите хора могат да ви предложат. Отворете сърцата си за Родопите и обещавам, че и Родопите ще отворят сърцето си за вас.

P.S. Благодарим на Калин и Елито, че ни доведоха!