Приключения

Нашето пътуване из чудния Национален парк "Централен Балкан" продължава. Ако си изпуснал първата част, можеш да наваксаш ТУК.

След библиотеката, за едни от нас беше време за четене, за втори за следобедна дрямка, а за трети - за събиране на слънчеви лъчи и тен. Пиенето на биричка също беше желано занимание.

В планината винаги обичам да се изживявам като самодива, затова Мимето (която познавам от цял живот и има златни ръце) ме превърна в истинска фея като сплете косата ми на плитка и я украси с цветя.

Малко по-късно всички се настанихме да чакаме...

Залеза

Често ми се струва, че в планината слънцето е по-различно. По-магично. Грее някак особено и ти подарява всичката си топлина. Но тя не е онази градска жега, с която сме свикнали през август и от която се опитваме да се скрием. Лъчите му ни къпят и ние искаме да стоим под тях сякаш завинаги.

Нашата групичка се настани зад хижата, за да чака слънцето да залезе зад един от хълмовете. И наистина беше вълшебно. Мога да се опитам да ти разкажа, дори да ти покажа, но моят съвет е да идеш и да се увериш сам - всеки залез (и изгрев) в планината е различен и уникален. И си заслужава да бъде видян с твоите очи.

Когато слънцето се скри започна сериозно да захладнява, затова решихме да се облечем (в планината винаги трябва да имаш по-дебели дрехи, условията бързо се променят). Навлякохме клиновете и горнищата (за по-зиморничавите - якета) и слязохме да вечеряме.

Освен боб и леща, които имаше за обяд, хижарите бяха приготвили вкусна зеленчукова супа и...бисквитена торта! От малка обичам този десерт, но в планината направо го обожавам и успях да се докопам до последното парче (такива вкусотии свършват бързо). Отначало бяхме заели една маса пред хижата, добавихме втора, трета...хората ставаха все повече, виното и ракията (които си носехме в стъклени бутилки!) - все по-малко. И така вечерта неусетно се изтъркули и беше време за сън, но не преди да се запишем за закуската - 23 мекици за 310-а стая, моля!

(Лирическо отклонение №2: Пропуснах да спомена, че в нашата кола бяхме четирима, но в течение на деня към хижата се отправиха още десетина човека (и 2 кучета) от нашата компания. Срещата беше направо горе - така всеки можеше да прецени кога да тръгне и с какво темпо да се движи.)

Закуската (е най-важното хранене за деня)

Обикновено в планината се става много рано, особено ако спиш в палатка. Тъй като случаят беше различен (около Козя стена е доста високо и няма равни и удобни места за разпъване на палатка) се събудихме към 8 часа. От една страна бяхме изпуснали изгрева (което е малко тъжно), но от друга станахме точно навреме за закуската (което е супер радостно!). След обичайните миене на очи и зъби (защото оралната хигиена е важна, независимо къде се намираш) си събрахме багажа и слязохме да хапнем.

Мекичките бяха готови - към тях можеше да добавиш сладко от боровинки и/или сирене. Ние, разбира се, си поръчахме и от двете. След няколко мекици време, беше време да потеглим, но не преди да успеем да се снимаме, с който намерихме от нашите хора!

Дългият път към дома

Нашата групичка (Раличка, Мимето, Ивчо и аз) пое обратно. Тръгнахме, макар че не ни се тръгваше. Искахме да изпреварим големите горещини, затова в 9:20 поехме надолу. Обаче объркахме пътя. Или по-скоро пътеката. Попитахме едни хора дали това е Летният маршрут и те ни увериха, че е така, но маркировката беше жълта. Все пак я имаше, тъй че решихме да видим докъде ще ни отведе.

В един момент имаше стрелка надолу и повече нямаше нито пътека, нито маркировка. Решихме да се върнем и да намерим червената маркировка, но по пътя срещнахме други туристи, които казаха, че знаят пътя и ще продължат по жълтата. Все пак не ни се рискуваше и продължихме да се връщаме. Следващите хора, които срещнахме бяха от нашата голяма компания и решихме да им се доверим - те са минавали по Зимния маршрут (жълтата маркировка).

Тръгнахме с тях и стигнахме отново до стрелката, а там бяха и туристите, с които се бяхме засекли малко преди това. Път и пътека не се виждаха, но и да се връщаме отново вече не беше вариант. В крайна сметка решихме да заобиколим хълма, за да стигнем отново, където трябва - до връх Боба (Червената локва с кравите).

Но без пътека в планината е трудно и бодливо. Виждахме къде трябва да стигнем и знаехме накъде да вървим - нямаше да се загубим. Но заобикалянето беше толкова голямо, колкото и тревата около нас. Маршрутът ни се удължи с 1 час, но в крайна сметка стигнахме. На табелките (при кравите) спряхме за почивка и вода - тази част от пътешествието беше значително по-дълга от предвиденото и умората си личеше. Все пак решихме да се качим на един хълм, за да потърсим еделвайси. За жалост не открихме и продължихме надолу. 

Вече хванали вярната маркировка (червената!) и едно добро темпо, никой не можеше да ни спре. Бързо стигнахме до паметника на летците, а оттам следваше най-лесната, но и най-прашна, последна част от маршрута. Единственото препятствие по пътя бяха група коне и крави, но аз искрено вярвам, че ако не правиш резки движения и не показваш, че те е страх и те няма да те закачат. Така и стана - минахме покрай тях необезпокоявани. Стигнахме до колата (която беше цяла - ура!) и бяхме готови да потеглим обратно към "цивилизацията".

След като погледнахме как изглеждаме - мръсни, потни и целите в прах, не бяхме сигурни, че мястото ни е там. Дори за момент обмислихме дали да не се върнем и да живеем в планината завинаги, но така този разказ нямаше да стигне до теб.

Надявам се, че нашето пътешествие по балканските пътеки е събудило приключенецът в теб - твой ред е да направиш спомени из планинските чукари.