От сърце

По (не)действителен случай

Преди 25 години висока руса жена минава покрай витрина на магазин в Осло. 25 години по-късно аз влизам в един закътан двор в сърцето на София. И двете виждаме една и съща синя рокля. И двете купуваме роклята. Но коя е жената във времето, която първа я е купила? Какво е мислела, какво е почувствала, когато я е пробвала? Това е нейната история.

Не знам името ѝ, затова ще я наричам Хелена. Хелена обича синьо, но никога не би казала, че това е любимият ѝ цвят - точно като мен. Хелена е значително по-висока и напълно различна от мен. Хелена е красива, пищна и зашеметяваща. Аз и Хелена едва ли някога ще се срещнем, но вече знаем нещо една за друга. Хелена пробва роклята на шега, решавайки, че шарките са прекалено крещящи. Но роклята ѝ пасва "като ръкавица" (което е нелепо, мисли си тя, защото все пак е рокля). Хелена купува роклята, макар че не е имала намерение да го прави. 

Още на следващата вечер Хелена излиза с приятелки и получава куп комплименти за това как е облечена - явно е направила верния избор. 25 години по-късно аз излизам с приятелки със същата рокля. На мен ми е голяма (много голяма), но усещам, че това не ме тревожи. Синьото ѝ е точно толкова синьо, колкото е било и преди 25 години - странно, но факт. И аз, и Хелена пием вино (тя бяло, аз - малиново) на 25 години разстояние една от друга. Смеем се и ядем вкусна храна на любимо място с любими хора. И аз, и Хелена се чудим как една рокля може да промени настроението, а понякога и живота ти.

Хелена си тръгва от заведението и се прибира с такси до вкъщи (вървяла е пеша на отиване, но вече е изпила две чаши вино). 25 години по-късно аз правя същото (а чашите може би са три). Роклята продължава да живее свой собствен живот - на разходка в парка или в ресторант, в бар или на работа. Платът се оказва изключително здрав, а моделът - подходящ за почти всеки повод. 

Накрая Хелена решава, че е време да се раздели с роклята. Вече не ѝ пасва така добре. Вече не я радва толкова. 25 години по-късно аз я намирам на другия край на Европа. В едно китно софийско дворче. По време на един малък винтидж базар. Влизам в къща със сини стени и вити стълби, за да я пробвам. Роклята ми пасва идеално. Не като размер - като нещо друго. Нещо повече. Усещам историята ѝ. И не мога да устоя - искам да я разкажа.

Това е част от (не)истинската история на две жени, чиито пътища в реалността никога не се преплитат. Историята на две жени, свързани от времето и пространството с една рокля. И историята не е свършила. Роклята още е тук. Ние още сме тук. Какво следва?

***

Здравей, аз съм Деси-с-лава и обичам да си измислям истории. Това, което не обичам, е бързата мода, бързата храна и живеенето на бързи обороти във възхвала на бързината.

Аз не съм Хелена и никога няма да бъда. Хелена не е била в социалните мрежи и по нейно време модните брандове (все още) не са произвеждали по 52 колекции на година. Модната индустрия още не е била сред най-големите замърсители на планетата, а вече се бори за първата позиция с петролната. Повечето материи всъщност са микро пластмаса, която попада навсякъде, и дори няма да започвам с количеството вода, което е необходимо за направата на дънките, които носиш в момента. За всичко това съм писала и преди. Днес ще си говорим за историята на дрехите и защо "аурата на втората употреба" тревожи толкова много хора.

"Тези дрехи имат лоша енергия, сигурно някой е умрял и затова са в магазина за втора употреба."

Така се случи, че наскоро в два поредни дни чух този аргумент. Според някои хора дрехите имат енергия - нещо, което няма да оспорвам. Всичко има енергия. И те се страхуват, че ако носят дреха, а тя е принадлежала на някого другиго преди тях, това може да им донесе лош късмет. Сега ще ти кажа аз какво виждам, когато се намирам в нормален магазин за дрехи в мол.

Виждам детски труд, робски труд, женски труд. Виждам заплатени жълти стотинки за влошаващо се зрение, здраве дори. Виждам мизерия и нищета. Виждам безмилостната човешка експлоатация и още по-безмилостната експлоатация на планетата. Виждам нещастие. Всички тези дрехи, чисто нови дрехи, наистина имат аура. Аурата на пот и страх от хората, които са ги шили. Аурата на контейнери, които замърсяват океани, за да стигнат "безценните" придобивки до нас. Аурата на всички хора, работещи в тази индустрия - от тези, които ги произвеждат, до тези, които ги продават.

Още ли мислиш, че новите дрехи са по-различни и не носят следите на всеки, който се е докоснал до тях?

Затова пък винаги като пазарувам от магазини втора ръка, обичам да си измислям истории за дрехите, Кой ги е носил, кога, как, с какво ги е съчетавал, какво е преживял (хубаво или лошо) с точно тази дреха. Разбира се, че някои дрехи принадлежат на хора, които вече не са тук, но значи ли това, че те не са имали добър живот?

Трябва ли планетата да умира заедно с нас? Защото с всяка изхвърлена дреха се случва точно това.

Втората употреба е начин да удължим живота на дрехите, нашия живот, този на Земята. Защото светът не трябва да свършва с нас. Какво прави една дреха по-лоша само защото предишният ѝ собственик вече го няма? И наистина ли трябва да простирам дрехите си на лунна светлина и да ги държа наопаки три дни, за да се "пречистят" (това е реално нещо, което ми каза един таксиметров шофьор)?

Днес блокирах непозната жена, която беше коментирала, че "няма нужда да си пазаруваш от клошарски магазини, за да спасиш планетата". Такива хора (блокирани или не) има и ще продължава да има. Това обаче не означава, че ти трябва да си от тях. Магазините втора употреба няма да спасят света, но модата на боклука наистина го убива. Ние можем да го спасим. Като НЕ КУПУВАМЕ излишности. Повярвай ми, нямаш нужда от 68 нови неща на месец. Или година.