Култура

Обикновено зад написването на мой текст стои нещо много конкретно. В случая обаче това са 3 конкретни неща:

1. Идеята за него се роди преди известно време, когато картинката от този блог обиколи интернет (или поне страниците, които аз следя). Макар и да имах дискусия с друг човек за графичното представяне на нещата, фразата ми се видя много вярна.

2. Напоследък чувам да се говори за реформа на книжовния език. Институтът (с пълен член, лесно се проверява, защото е подлог в изречението, може да се замести с "той") по български език при БАН провежда изследване на тема „Мястото на съвременния български книжовен език в рамката на националната идентичност“. О-о.

3. Преди няколко дни видях изследване на Евростат, според което не само че България е на едно от последните места в ЕС по четене на книги, но и повече от половината българи не са прочели нито една книга за последната година. Като човек, който е прочел 15 само от началото на тази, данните ми се сториха повече от обезпокоителни.

Какво обаче се крие зад всичко това?

Хората, които (пред "който", "която", "което", "които" се слага запетая, тук можеш да видиш кога НЕ се слага) ме познават, знаят колко много държа на езиковата култура. Това не е от вчера или от днес (нито се дължи на факта, че съм главен редактор... или на факта, че на Празника на буквите след завършването на първия клас бях Читанката). Неведнъж са ме наричали grammar nazi може би с право. 

Все пак и аз понякога бъркам думите, не слагам правилните запетаи или се чудя над строежа на дадено изречение по 5 минути. Никой не е безгрешен. Всичко се учи. И въпросът, който трябва да си зададем, е защо на някои хора не им пука и не искат да се научат?

Пак покрай изследването на БАН се заговори за премахването на пълния и краткия член. Много било трудно. Хората го бъркали постоянно. И за да не се срамуват, по-добре било за всички да го няма (жалко, че на никого не му хрумва, че за да не срамуват, могат просто да научат правилото). Днес ще махнем пълния и краткия член, утре - главните букви след препинателен знак и докато се усетим, ще можем да пишем "Осетим", защото все пак много хора го чуват с "о" и в такъв случай нека, за да няма неграмотни, да пишем всичко, както го чуваме.

Няма да можем да пишем правилно, ако не четем.

И тук идва ролята на книгите и четенето. Когато виждаме думите, изписани правилно, те се запечатват в съзнанието ни. Това не става като прочетем една книга и като с магия да сме се ограмотили за цял живот. Четенето помага за мисленето. А смисълът на правилата в книжовния (кратък член, може да се замести с "него", не е подлог в изречението) български език не е просто да ги назубриш веднъж и край. Трябва не само да знаеш правилото, но и да можеш да го приложиш на практика. Това е част от така наречената функционална грамотност, която липсва при 40% от децата в България.

Четенето и писането са свързани. И си влияят едно на друго. Аз чета книги и пиша статии. Ако не чета, няма да ми хрумват идеи. Няма да знам как да се изразявам в писмен вид. Дори нямаше да пиша в този стил, който, без да искам, съм прихванала от някои от любимите си автори.

Да четем книги е жизненоважно и всеки път, когато някой ми каже, че няма време за четене, мастиленото ми сърце се разбива на милион парчета.

Грамотността краси човека.

Тъй като (за съжаление) живеем във време (пише се "във", когато следващата дума започва с "в" или "ф"), в което грамотността се е превърнала в рядко срещано качество, хората, които го притежават, са по-привлекателни за хората, интересуващи се от същото. На много места по света има групи, известени като grammar vigilantes - това са хора, които поправят граматични грешки върху табели, билбордове и графити.

Защото истината е, че правописните и пунктуационните грешки са навсякъде около нас. Сблъскваме се с тях всеки ден. И в един момент започваме да ги приемаме за нещо нормално.

Навсякъде по света езикът се променя. Отпадат знаци, букви. Книжовната писменост се опростява с идеята хората да могат да комуникират по-лесно помежду си. Ако съм слушала правилно човека, който постоянно ми говори по темата, това е част от post literacy.

Но нека, преди всички да сме прегърнали с две ръце новото време и да сме решили да живеем в един опростен свят, защото прилагането на правилото за пълен и кратък член само губи ценното ни време на планетата, да се запитаме дали не започваме полека-лека да губим част от националната си идентичност.

При наличието на разговорен и жаргонен език, книжовният наистина ли е отживелица? Защото устната и писмената реч нямат нужда непременно да са едно и също нещо. Как се изписва една дума понякога идва от древни времена, когато думата всъщност е звучала по друг начин.

Езикът ни свързва с корените ни. И докато Иван Вазов е бил готов да накаже всеки с удара на красотата на българския език (в стихотворението си "Българският език"), днес това е все по-трудно. Защото никой не се интересува от красотата му. Тя е станала твърде сложна и неразбираема за обикновения човек. 

Всяко опростяване на езика води до ново такова. Днес не ни харесва това правило, утре - другото. И едно по едно ги махаме. Докато няма правила и неграмотните хора станат правилото. Грамотността е вид ценз, който трябва да съществува. Дали можем да прилагаме едно правило, или - не, говори много за нас. Това показва кой може да мисли. И кой не. 

Бел. ред. Този текст е само една субективна гледна точка към проблема и няма претенции, че показва цялата истина. Той е малка (миниатюрна дори) част от моята истина. А дали в него въобще има нещо вярно - времето ще покаже.

Заглавна снимка: bgschool.eu