Родена съм във Велико Търново, града на Конниците, Самоводската чаршия и квартал Пишмана. Бях нетипично дете с подчертан интерес към изкуството и поне до 16 мечтите ми се изчерпваха с еднопосочен билет и моята цигулка-находка, размер 3/4.
В своя защита ще кажа, че когато пораснеш в рамката на панелен блок с класическа музика и много книги се вписваш трудно в реалността на малкия град и ежедневието, което той предлага. Съмишленици в идеята ми да "избягам" вкъщи не липсваха; затова и започнах да уча английски и испански език. След първото ми излизане от България вече имах и набелязана дестинация.
За Италия и нейната слънчева, вкусна и (почти невъзпитано) шумна страна мога да кажа много. Италианският език, неаполитанските песни, правилата за пристойно поведение в обществото на Monsignor della Casa, съпътстващите ги непристойни шегички и пастата са не по-малко от половината мое семейство. Буквално. И ако притежателят на последното име на майка ми говореше български, тук щях да му отделя цял един параграф.
Когато в крайна сметка се отправих към Терминал 2 не просто за поредната Коледна ваканция, а за да живея там, мечтата с цигулката вече хващаше прах втора поредна година в ъгъла на хола; за сметка на това бях опаковала цял един куфар с бъдещи намерения и спомени. Говорех италиански. И бях на цели 21 години. Живота в Рим и досега си спомням като извънредно дълъг епизод на любим сериал между два сезона. Живеех в един от най-скъпите италиански квартали с най-емоционалната, избухлива, темпераментна, стилна италианка и нейния дебел котарак. С храната, невероятно големите (добре означени) улици и сгради и високотембърните възклицания свикнах бързо; научих се да следвам логиката на италианците, когато те упътват за посоката; научих, че хората в градския транспорт можели да пътуват и без да те бутат, настъпват, заговарят или просто оглеждат отгоре-до-долу-и-пак-догоре, че неделният обяд във всеки уважаващ себе си италиански дом може и трябва да продължи до 5 следобед и да включва нещо като 7 или 8 ястия. Без десертите. Опознах интересни хора, пътували из цяла Европа, които се отличаваха преди всичко с възпитание и се вълнуваха от кино и архитектура; изучих всички възможни маршрути между Пантеона и Corso Vittorio Emanuele и някъде между лекциите по фотография и английска литература порастнах.
За кратко възприех римския акцент, запалих се по футболни мачове и зажестикулирах повече от преди (навик, който остана за постоянно.) Храната обаче така и не стана основна тема на моите разговори, новините по телевизията ми звучаха съобщавани с интонацията на Шекспирова трагедия, а хората понякога ми се струваха твърде любезни. Казвам това с пълното съзнание за Балканските нрави и културният трап, който ги дели от западната цивилизация, да не говорим за онзи между големите и малките градове. И преди всички отявлени патриоти да са се нахвърлили върху мен, отдавна не става дори въпрос за Бай Ганьо и неговите преки наследници или неволни потомци, а за различната гледна точка, която родното ти място ти дава. Може и да придобих навика да чупя хляба на малки парченца на масата (различна консумация се счита за невъзпитана), но няма да се откажа от макароните със захар и сирене, традиционна българска закуска, за която е препоръчително да не се споменава: там това просто звучи неприемливо. Дори и с близостта на Италия до българския манталитет идентифицирането с нея е невъзможно. И моцарелата никога няма да може да замести българското сирене.
Върнах се, защото обичам надписите на реклами и магазини по улиците да са на български, а мама и Самоводската чаршия да са на няколко часа разстояние; защото искам 4 сезона; защото вече съм видяла с очите си, че животът в много други европейски държави е по-лесен, по-подреден и по-чист и това ме прави способна да променя собствената си страна. Защото искам културата, кацаща ежеседмично на летище София, да се задържи повече от 7 дни по Коледа и 4 по Великден и да стигне и до останалите градове. Когато избереш ежедневието ти да се състои в това не просто да се харесаш на определен брой (според деня от седмицата или темата на урока) подрастващи, а в резултат на успеха си да ги научиш – в най-лошия случай на английски, а в най-добрия на нещо повече – знаеш, че правиш нещо в тази посока.
Моята България казва "Добър ден" когато влезе в магазин или такси, изхвърля си боклука в кошчетата, купува си билетче в градския транспорт всеки път, извинява се ако настъпи някого на улицата; ходи на театър всяка седмица и чете книги. Моята България е пълна класна стая с любознателни, необременени деца, които нямат търпение да порастнат. Те вече са пътували и носят в себе си новата България, онази, която се усмихва малко повече и многознайства по-малко; онази, която се гордее, без да ароганства излишно. Онази, която ухае на прясно изпечена баница и рози и е способна да преведе на други езици традициите си, за да излязат извън границите й те, а не хората.
***
Родена съм във Велико Търново; живея в София и работя в името на едно ново поколение, което да умее да се грижи за страната си – ако звучи твърде идеалистично, виновни са гореспоменаните многобройни книги. Пътувам до Италия поне веднъж годишно предимно защото така се случва и защото Рим ми липсва всеки път, когато не съм се разхождала по Corso Vittorio Emanuele повече от 12 месеца: местата, на които си живял, имат странната способност да отмъкват малка част от теб и да я заместват с бледата снимка на някое кътче от себе си. Защото, в крайна сметка, имам късмета Италия да живее вкъщи и да бъде мой основен съветник и родител.
Така избирам България, гръмогласно, с повече жестове от необходимото и на няколко езика. И най-хубавото е, че гласът на цяла класна стая отеква с моя.
Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.
