На заем от...

От редактора:

Никога не сме се опитвали да крием възхищението си към всички, които работят за програмата "Заедно в час". Образованието е мисия за всички ни - мисия, в която вярваме с цялото си сърце и подкрепяме с всички пръсти на ръцете и краката. Защото всяко дете заслужава своя шанс, а всеки учител може да бъде онзи специален човек, който да му го даде.

Аз самата съм писала за началната си учителка, която направи от мен човека (и читанката), който съм днес. Моята любима учителка. На сайта на "Заедно в час" в няколко публикации ще бъдат разказани лични истории за любимите учители на участниците в програмата - защото за да бъдеш добър учител задължително си имал поне един такъв.

Прочети историята на Мая Стоянова-Уорнер. От 2012 до 2014 г. тя преподава английски език в СУ „Отец Паисий“ в гр. Самоков. След двете години в училище остава в образованието като част от екипа на „Заедно в час“ като работи за привличането на нови участници. В момента се занимава с преводаческа дейност и продължава да подкрепя организацията в първите стъпки на новите участници в програмата.

Публикуваме текста без редакторска намеса:

Напълно осъзнавам, че щастливо стечение на обстоятелствата ми даде шанс да уча в Национална априловска гимназия от 8 до 12 клас. Годините в прогимназията са една сива, кошмарна мъгла, от която от време на време стърчат острите ръждиви ръбове на потиснати спомени. Помня как съученик спъна учител по музика, който беше толкова стар и немощен и как снежно бялата му коса се развя буквално като бяло знаме.

Помня как се криех и се надявах да съм невидима, когато момчетата започнаха да причакват момичетата по коридорите, за да ги опипват. Човек трябва да работи много, за да бъде незабележим – носих широки дрехи, които по никакъв начин да не подчертават формите ми и постоянно бях с равни спортни обувки. Не се усмихвах много.

Когато имахме физическо – ходех с анцуг, за да не се налага да се преобличам в съблекалнята. Вратите не се затваряха, металните закачалки стърчаха много заплашително от мръсните стени, по които имаше нецензурни послания. Помня, че един път не успях да остана невидима и ми наплюха шлифера. Исках да нося шлифер, но не съобразих, че шлиферите са прекалено буржоазни. Повече не го облякох. Поли и рокли също не можех да нося – много се набиваха на очи.

Помня как не ходих до тоалетната, защото това е най-гнусното място на планетата и вратите не се затваряха, помня как не си носих храна, защото през 90-те години се разхождаха глутници гладни бездомни кучета по пътя към училище, а опашката на лавката… това е друга тема. И седя аз изплашена до смърт, опитвам се да съм невидима, ходи ми се до тоалетната, гладна съм, жадна съм и на всичкото отгоре ми преподаваха учители, които ни наричаха говеда.

В трети клас бягах от училище 1 месец. След това просто казвах ма майка ми да ми напише бележка и тя не ми възразяваше, защото знаеше, че сама вкъщи ще науча повече отколкото някога в училище. Сега, ако я попитате за този период, ще ви каже с гордост, че съм била „частна ученичка“. Само че не бях – ходех на училище толкова дни, колкото да не ме изключат.

Ходих на уроци по математика и по БЕЛ, на курсове за подготовка за общообразователния тест, който въведоха тогава. Исках да уча в английската паралелка в Националната априловска гимназия (НАГ). Но тогава, а и сега в английската паралелка се влиза с изпит по математика и български език и литература (?!?!?!). Изкарах тройки. Колко да изкарам, след като прекарах години на последния чин в клас от 30 деца? Почти не чувах учителя на дъската, пък и не виждам добре надалеч.

Помня, че на матурата по БЕЛ се чувствах по-стресирана от баба Илийца, чиито действия трябваше да описвам литературно и с патриотичен патос. Нищо лично към баба Илийца, ама не я харесвам оттогава. Помня, че ми беше много празнично да ходя на матура, защото ми позволяваха да си нося бутилка минерална вода, че даже май и шоколад. По принцип на учениците не им се позволява да ядат и пият и през половината време се чудих защо на изпит може, а иначе – не.

Мая Стоянова като учител по английски език в Самоков

Тези тройки не ми помогнаха да вляза в английската паралелка, но в НАГ имат вътрешен изпит – есе. Есето е за влизане в хуманитарните паралелки – журналистика и история. Журналистиката звучи много лъскаво и най-нежеланата паралелка е тази по история, може би защото звучи много обикновено и прекалено непретенциозно. Помня, че една учителка беше казала на майка ми, че по принцип е трябвало да са ни научили как се пишат есета в училище.

За нея написах първото си есе и тя пак повтори, че е трябвало да съм пишела есета още от пети клас, така било по програма, такива били държавните стандарти. Помня, че ме погледна малко странно и тогава не разбрах как, но вече знам – погледна ме със съжаление. После каза на майка ми да ми купи наръчник как се пише есе и й препоръча една книга на Паоло Коелю. Аз се мъчих с наръчника, а майка ми се измъчи с Паоло.

От наръчника научих, че есето май е френско и няма правила за неговото писане. Това ми създаде стереотип за Франция, но ми подейства успокояващо за предстоящия изпит. Майка ми май нищо не научи от Паоло. Помня, че ми трепереха ръцете, докато си изписвах името и адреса на плика, в който си пъхнах беловата на есето, може и от шоколада да е било.

Помня, че всички възрастни, които присъстваха на този вътрешен изпит бяха много мили, усмихнати и добри. Не ни викаха и бяха много търпеливи. И така с второто есе, което някога бях писала през живота си и с четворката (май беше 4,60), която то ми изкара, успях да вляза в историческата паралелка. Хем се радвах, хем ме беше страх, защото ми казаха, че в историческата паралелка влизат най-лошите деца.

Но какво се оказа – „най-лошите деца“ бяха ей такива същите като мен, никой нямаше интерес да ме опипва в коридора. Гимназията е в центъра, където няма глутници кучета, а има опитомени, охранени кучета-табуретки, които не могат да тичат, а тоалетните в училището се мият и всичките имат врати, които се заключват!

На всичкото отгоре в историческата паралелка също имахме по 20 часа английски седмично в осми клас. В учебната ни програма влизаха и часове по археология, етнография и основи на правото! Правихме стажове в Етъра, историческия музей и Дома на културата. Когато човек има достъп до храна, вода и тоалетна с работеща врата и не е заплашен от физическо насилие, започва да прекарва повече време в социализация и обогатяващи ума дейности.

Започнах да пея в училищния тригласен смесен хор (първи сопран), тръгнах на уроци по пиано и рисувах за конкурси, но най-вече за удоволствие (защото, ако си изпратиш рисунката за участие в конкурс, не ти я връщат). Започнах да ходя редовно в градската библиотека. Обичах да разговарям с учителите в междучасието, те също обичаха да разговарят с учениците в междучасието. Почти не отсъствах от училище.

Дълбоко оценявам и обичам всички учители, които ми преподаваха в НАГ. Плаках много на всички церемонии, изпращания и на бала. Плаках прекалено много, най-много от всички. Беше ми трудно да се откъсна от тези 5 години на спокоен и целеустремен растеж. Все пак, има четирима души, които изиграха ключова роля в развитието ми.

Дипломирането на Мая Стоянова като бакалавър по английска филология.

РЕНИ ТОДОРОВА, която ме научи на английски в осми клас, а в девети ме научи да превеждам Фицджералд, Д.Х. Лорънс, Джералд Даръл и прочие. Тя е човекът, който ми каза да не се превземам и да не се лигавя, ами да дойда да уча английска филология в Софийския университет, щом са ме приели. Голяма работа, че в София не ми харесвало. Сега имам магистърска степен по конферентен превод. По стечение на обстоятелствата все още живея в София, но не мрънкам много.

АННА МАРИНОВА, която ни раздаваше по два списъка с литература – задължителния и характероформиращия. Аз четях и двата. Тя беше толкова харизматична за мен, беше пътувала, говореше чужди езици, използваше непознати думи, благодарение на нея открих, че вкъщи имаме речник на чуждите думи в българския език и започнах да го чета за удоволствие.

ДАНИЕЛА КЛИНЧЕВА, с която анализирахме исторически събития – причини, предпоставки и равносметка. Любимият ѝ отговор на въпроса „Какви са причините за това?“ беше „Причините са комплексни“. Тя ми показа какво означава исторически контекст, историческите събития в нейните часове задължително бяха обвързани с течения в литературата, музиката и изобразителното изкуство. Вярно е, че не помня много дати и години, но съм сигурна, че помня толкова колкото и тези, които са учили наизуст.

ВИОЛЕТА ВАСИЛЕВА, която казваше, че звуча като „фабрично настроена цигулка“. Благодарение на нея няколко месеца живях с илюзията, че ще уча оперно пеене и размишлявах дали е по-добре да се реализирам в Милано или в Сидни. За Милано трябваше да науча италиански, а в Сидни говорят английски, но пък е много по-далеч от вкъщи. В крайна сметка семейството ми упражни правото си на вето, но пък можеха да го упражнят само веднъж, така че нямаше как да не приемат вторият ми избор – английска филология.

Не бях планирала да преподавам, но когато започнах да обмислям участието си в програма „Заедно в час“ сериозно, исках да върна жеста, който бях получила. Водих интензивната подготовка по английски език на два випуска осмокласници и желанието ми беше много просто – исках да постигна това, което знам, че е възможно в рамките на една учебна година и исках да го постигна там, където има нужда от мен.

Ти също можеш да се превърнеш в учител и вдъхновител - регистрирай се за участие в тазгодишното издание на програмата ТУК.