Лично мнение

Наскоро бях част от TEDxStaraZagora: Пробуждане и говорих за четенето и книгите. Качих се на сцената след може би най-важния, смислен и труден TED talk за деня - този на Оля Антонова. И се почувствах ужасно нелепо, стъпила на червената точка.

Трябваше да говоря за книги и как четенето е променило моя живот и този на 121 души, които са написали писма до бъдещите читатели в книгата "A Velocity of Being: Letters to a young reader", след като Оля беше говорила за това как едва не е е умряла, загубила е повече от месец от живота си и е трябвало да рестартира мозъка си вследствие на прекаран менингит. Ще излъжа, ако кажа, че това не беше едно от най-трудните неща, които някога съм правила. Единственото, което ми помогна в случая, беше, че действително вярвам в силата на художествената литература ТОЛКОВА МНОГО.

Днес видях ето този пост на писателката Елена Павлова във фейсбук:

Не мога да съм по-съгласна с нея, защото само преди около седмица имах подобен разговор с Венко за това кой и какво определя реалността. Кои проблеми са реални и значими и кои - не. По навик започнах да чета коментарите под поста и попаднах на този на Юлия Спиродонова:

Малко се чете в тази държава. И не отварям приказка за приложна психология или енциклопедии, говоря за добрата стара художествена литература. Когато си прочел поне една книга като "Чудо" (примерно), ще можеш ли после с лека ръка да подценяваш, да обиждаш и да се подиграваш? Ето затова е важно децата да четат. Така си мисля.

Сигурно си мислиш, че ние, четящите и пишещите хора, вярваме, че литературата е лек за всичко. А както знаем (от същата тази литература) универсално лекарство няма. Особено срещу невежеството. Но все пак книгите са най-сигурният антидот. Или още по-добре - ваксина. Не казвам, че можеш наистина да се предпазиш от глупостта на хората - почти невъзможно е. Но можеш да смекчиш нейните последици върху твоята реалност и върху теб самия. Защото няма значение кой какво ти казва, че трябва да чувстваш или да мислиш.

Така или иначе „нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа“.

Едно от нещата, за които говорих по време на TEDxStaraZagora, беше емпатията. Разбира се, книгите не са единственият начин да се научим да съпреживяваме, но са един от най-сигурните. Книгите са съзнание на заем - няма друга форма на изкуство, която така да ни вкарва в чужда глава. Да мислим чужди мисли. Да изпитваме чужди чувства. И казвам чужди, но само след няколко страници те стават наши. Мои. Твои.

Благодарение на художествената литература можеш да бъдеш момиче или момче. Африканец или индиец. Да изповядваш всяка религия, да работиш всяка професия. Да обичаш хора, които не познаваш. А понякога също и да мразиш. Да участваш във войни или да стъпиш на друга планета. Да срещнеш извънземни или самият ти да си такъв. Художествената литература не познава граници и ограничения. Можеш да си всекиго и всичко.

И след като си бил всекиго и всичко, нима може да гледаш на света по същия начин?

В коментара си по-горе Юлка дава пример с книгата "Чудо", която няма как да не промени възгледите ти за това какво е да си различен. Аз мога да дам още много примери. Нима може да гледаш на бежанците по същия начин, след като сърцето ти е било разбито на милион парчета от Халед Хосейни и неговата книга "Ловецът на хвърчила"? Готов ли си да съдиш човечеството, след като си прочел "Дългият път към една малка ядосана планета"? Или ще го обикнеш, както никога досега? А правата на жените, техните тела и чудото да дават живот, ще искаш ли да им ги отнемеш след като прочетеш "Разказът на прислужницата"?

Ще разбереш ли какво преживяват близките на хора с алцхаймер, след като си плакал на "Всеки ден пътят към дома става все по-дълъг", или отново ще сочиш с пръст и ще съдиш? Ще махнеш ли с лека ръка, когато приятел ти каже, че е изневерил на половинката си, след като си прочел "Ето така я губиш" на Джуно Диас? И нима няма да повярваш, че всяко малко момиче заслужава да има огромни мечти, точно като своите героини, които са вървели срещу всичко, но са променили света в "Истории за лека нощ за момичета бунтарки"?

Това не са любимите ми книги. Това е миниатюрна част от хилядите страници, които са ме направили човека, който съм днес. Човек, който често (съ)преживява нещата по-дълбоко, отколкото му се иска, но се опитва да мисли за това като за нещо позитивно, а не като за непоправим недостатък. Защото много по-лошо от това да си чувствителен е да не чувстваш нищо. В момента чета третата част от поредицата Софийски магьосници - "Вещиците от Витоша". Повече от впечатлена съм, че в така добре построения фентъзи свят на магическа София, Мартин Колев е успял да вплете темата за депресията и то през един от главните му герои - Свилен Воев.

Литературата трябва да променя. Да има смелостта да говори за всичко. Да се бунтува. Да ни накара да почувстваме неща, които не искаме. Да се чувстваме неудобно. Да сме други. Да излезем от зоната си на комфорт, където всичко е лесно и познато. Да стъпим в чуждите обувки, които могат да се окажат пълни с камъчета или дори със стъкла. И да се научим да вървим с тях. Те никога няма да се превърнат в любимите ни удобни кецове. Но е важно да осъзнаем, че реалността не е една за всички, колкото и пъти да ни се повтаря "това е реалността". Ако не вярваш на мен, повярвай на Луис Карол.