Успелите споделят

Михаил NO-MAD Кунчев е писател, документалист и телевизионер. През последните петнайсет години е бил начело на едни от най-големите телевизионни продукции у нас. Автор и режисьор на шест дългометражни документални филма, проследяващи пътя на воина от Балканите до Близкия Изток. До момента те имат 24 фестивални селекции по света.

През 2018-а година излиза дебютната книга на Михаил „Пиратите умират млади“, чийто тираж бързо се изчерпва и тя влиза в месечните класации за най-продавани книги на трите най-големи вериги книжарници в България. Също така е президент на „Клуб на Грубите джентълмени“, под чиято егида е кампанията „Осинови герой“. Кампания, която с лични средства и сили се грижи за близо сто изоставени гроба на български поборници, военни дейци, творци и общественици. В момента Михаил е съавтор и издател на поредицата „Последните рицари на Царство България“ и работи по двете продължения на „Пиратите умират млади“.

За всичко това ще ни разкаже повече самият той в следното интервю.

Предвид фамилията ти не мога да не започна с въпроса – откъде идва тя и има ли общо с Васил Иванов Кунчев (Васил Левски)?

Всяка българска фамилия има общо с тази на Левски, независимо дали е Кунчев, Иванов или Чернопеев. От такова тесто сме замесени. Да, има коментари сред някои членове на семейството ни, че имаме далечна връзка с Левски, но никога не съм я търсил, защото не вярвам, че тя ще промени по някакъв начин отношението ми или връзката ми с Дякона. Което не значи, че не се гордея с корените си. Напротив.

Сред прароднините ми има ятаци на войводата Кара Кольо, който първо обикаля балкана с Вълчан войвода, а после и с Индже, с когото остават неразделни до смъртта си. Имам дядо, загинал близо до Одрин по време на Балканската война, други двама, наградени с ордени „За храброст“ през Първата световна, дядо, който е участвал в специална операция край Драва през Втората световна като част от Първа ударна рота на 29-ти ямболски полк… Несъмнено душите на дядовците ми са неразделно свързани с тази на Дякона, дори и да нямаме кръвна връзка. Всички тези мъже споделят един и същи идеал – родина, мъжество, достойнство…

Иначе, интересна случка – преди години ми се наложи да диктувам името си на една дама от администрацията.

– Кунчев или Кумчев? - пита тя.

– Като Левски, госпожо… - отвръщам аз, смятайки, че всичко е ясно.

– Не ми помагате много с тези гатанки, господине. - отговаря тя на шокираната ми физиономия. (Смее се.)

Откъде дойде идеята за инициативата "Осинови герой" и какво представлява тя?

Преди три години бях поканен да участвам в предаването „Преди обед“ по bTV. Точно тогава попаднах на много тъжна снимка във Facebook, на която се виждаше окаяното състояние на гроба на генерал Стефан Тошев. Беше изцяло погълнат от джунглата на Централните софийски гробища. Към него имам особено лично отношение, тъй като селото на баба ми и дядо ми носи неговото име, а по случайност точно неговите мемоари се оказаха най-важният мъжки пример за мен, когато нямах такъв вкъщи, тъй като съм израснал само с майка си.

Реших да използвам възможността да кажа в предаването, че ще го почистя и на момента си измислих името „Осинови герой“, като идеята беше да е нещо, което предполага героят да стане част от семейството ти. Да се грижиш за него като за свой роднина. С любов и постоянно, а не еднократно.

Въпреки страхотните отзиви, които получих след предаването, немного хора подеха собствена инициатива да осиновят гроб на български герой. Затова събрах група доброволци сред читателите ми, членове на „Клуб на Грубите джентълмени“, и от три години се грижим за близо сто изоставени гроба на български военни дейци, поборници, другари на Ботев и Левски, общественици, хора на изкуството… Включително открихме изгубения гроб на Ботев четник, насред изоставено гробище в обезлюдено преди половин век село в Стара планина. Въобще, приключение си е, не само тежък труд. (Усмихва се.)

Не трябва ли да помним, да пазим в сърцето си и да предаваме примера на нашите национални герои и будители? Къде е мястото на паметниците/гробовете във всичко това?

Истинското родолюбие не е до стерилните паметници с удобно паркомясто и барбекю, а там, където лежат костите на героите. Това е мястото, където си даваме сметка, че тези мъже не са просто литературни герои и образи от портрети в класните стаи, а са били истински живи хора и са се борили, за да ни има нас. За да можем да правим избор в какво да вярваме, на какъв език да говорим и какво да правим със семействата и собствеността си. Митологизирането и превръщането на някого в недостижим ангел е много вредно, защото неминуемо следва въпросът:

Той е бил херувим. Кой съм аз, че да смятам, че мога да подражавам на Ботев? Такива мъже вече няма.

И се успокояваме, че такива мъже вече няма и от нас не се изисква да сме смели и отдадени като тях. 

Всяко ходене до гробищата ни напомня, че те не са били супергерои със суперсили, а обикновени българи със съвсем тленни тела, които са поставяли на риск ежедневно с пълното съзнание, че това може да е последният им ден. Когато осъзнаеш този факт, вече си наясно, че поведението на тези преди нас ни задължава да живеем с определена чест и достойнство. И бих допълнил определението по-горе – „обикновени българи, но с необикновено смели сърца“.

Защо нарече първата си книга "Пиратите умират млади"?

Всъщност не само нея. Наскоро взех решение всяка моя книга да има това заглавие с подзаглавие. Например предстоящата около Великден ще е „Пиратите умират млади: Юнаци, лека нощ…“.

Въпреки че като всеки мъж съм запленен от историята на пиратите и дори проследявам част от нея в книгата, основната ми идея беше, че самите ние трябва да бъдем пирати в животите си. Не престъпници и крадци, разбира се.

А хора, които не очакват мечтите им сами да се довлекат до тях по течението, а се нахвърлят да ги покорят на абордаж. И ако се окажат насред буря, докато това се случва, няма да заплачат под палубата, а ще застанат гордо на мачтата си. Ако смъртта е решила да се вгледа в тях, поне ще ѝ отвърнат с намигване. А понякога и с пръст.

Това се опитах да направя и аз самият. В пика на кариерата си като главен редактор на телевизионни предавания аз напуснах за неопределено време, за да пътувам от Балканите до Близкия Изток и обратно в търсене на пътя на воина, разговаряйки с невероятни и смели хора, чиито истории разказах в книгата. Като наемника Таз, който е взривен в Ирак и след като едвам оцелява, сега се грижи за ветерани с посттравматичен стрес. Като Калифа, който се е родил като „инвалид“ според държавата, но вижда в себе си шампион по бойни изкуства и се превръща в такъв. И много други джентълмени, чиито истории и до днес ме изумяват и не мога да повярвам, че имах шанса и благословията да разкажа за първи път. 

Кои са грубите джентълмени и има ли ги днес?

Когато създадох този клуб, идеята ми беше да сложа в името две думи, които на пръв поглед се изключват. Не и за дядовците ни. Защото, четейки спомените им, виждаме, че всички те са били мъже, които са били животновъди, хлебари, лекари, адвокати, писатели, но когато въпросът е опирал за свободата на отечеството им, те са хващали сабята без колебание и са се били като истински гладиатори. Дори най-обикновените сред тях.

Много от тях са познавали чудесно литературните постижения на века, имали са джентълменски обноски, но в същото време са могли да излязат на нож срещу артилерията на противника и да превземат окопа му с кураж и смелост, които за последно са виждани у професионалните спартански воини. Затова стигнах до „груб джентълмен“. Като „груб“ не означава „простак“, а джентълмен, който знае кога да спре да бъде такъв и да развее черното знаме и влезе в справедлив бой. А „битката“ не е непременно физическа. Напротив. Просто трябва да си припомним какво е да отстояваш истината. Да нададеш глас за нея. Е, в краен случай, ако се наложи и юмруци, разбира се.

Как да почитаме миналото си, не само на дни като 3 март?

Като не учим историята като сбор от дати и географски понятия. Това е математика и география. Наскоро гостувах в телевизия и сам се изненадах, когато в ефир достигнах до извода, че има два вида хора, които пишат за историята:

Историци и разказвачи. Първите говорят в цифри, а вторите разказват за личния пример, който историята може да ни даде.

Вероятно можем да го приложим и към родолюбците. Има едни, които помнят само дати на велики битки и едни три морета и дотам се изчерпва всичко. А има и такива, които четат спомените на и за великите българи, за да им подражават в живота си. За мен, разковничето е именно там.

Не съм сигурен колко е важно да помним датите от историята, но съм убеден, че трябва да пазим примера, който са ни оставили тези преди нас. Най-добрият начин да помним историята си е като живеем с куража и смелостта на дядовците ни.