Място близо до Бога (ПЪТЕПИС)
Има моменти, в които ми се иска да зарежа всичко и „да хвана гората” или по-точно „планината”. Прицелвам се възможно най-високо – към покрива на Балканите - връх Мусала. От баба знам, че планината лекува всичко. Вслушвам се в мъдростта на старите хора и нарамвам торбата с тревоги, която умишлено да забравя горе.
Речено-сторено. В събота сутрин съм в Боровец и поемам дълбоко въздух. Той е свеж и хладен като ментов бонбон. Нареждам се на опашка за лифта и както казва младежът пред мен, си взимам „един билет за Мусала”. 
Постепенно набирам височина. В началото планината ми се показва срамежливо, но сякаш усетила моята добронамереност, открива спиращи дъха пейзажи. Колкото и добре да си мисля, че я познавам, винаги има с какво да ме изненада и очарова. Тя е като умела изкусителка, която съблазнява с потайност. Винаги показва толкова, колкото сама е решила. Трябва да имаш търпението и сетивата, за да разкриеш тайните ѝ.
Наближавам последната станция. Шум от потракване на кабинки. Слизам, намествам раницата си и потеглям. Поглеждам към небето. Няколко бели облачета се протягат като след сън. Слънцето гали, а вятърът леко пощипва бузите ми. Вървя по пътеката и не обръщам внимание на хората. Сигурно и те носят по една невидима торбичка с проблеми, която да оставят в планината.
Докато се любувам на необятната планинска шир, стигам до хижа „Мусала”. Слизам до близкото езеро и присядам на един стоплен от слънцето камък. Златистите лъчи се отразяват в спокойните води. Под повърхността им танцуват малки рибки. Изглеждат ми безгрижни и свободни, като всички нас в първите години от живота ни. После, като че ли забравяме как да бъдем такива. Затварят ни в изкуствено създадени рамки. Някои заживяват в тях, а други цял живот се опитват да се върнат към себе си.
Пътеката продължава през скалите. Правя още няколко маневри между камъните и излизам на тучна поляна. Наслада за очите…и краката. Вървя бавно и попивам аромата на свежест. Тук–таме се мяркат ситни цветчета, разпилени като златни парички. Преминавам покрай езера, които като чисти детски очи, оглеждат света около себе си.
Зеленината постепенно отстъпва място на скалите. Облаци потулват слънцето и хладен въздух се завихря около мен. Наближавам заслона „Леденото езеро”. Влизам да си взема чаша чай. Горещата пара рисува малки облачета, които бързо се разтварят във въздуха. Първата глътка ми е любима, все едно тялото ми се събужда от зимен сън.
Метрите преди финала винаги са най-трудни. Те са по-скоро изпитание за духа и волята, отколкото за тялото. Погледът ми е устремен само нагоре. Аз съм в скалното царство. Държа се за опънатото въже, което се олюлява всеки път, щом някой се подхлъзне и загуби равновесие. Още няколко метра и вече съм на върха.
Планината щедро разкрива своето величие – назъбени върхове, плавни извивки, бистри езера. На места всички тези прелести са обвити от тънка мъгла, която наистина те кара да се чувстваш на „място близо до Бога”... Баба е била права, планината наистина лекува всичко!
