Успелите споделят

Не ми се обиждай, но...

Звучи толкова безобидно, а винаги след тази фраза идва нещо обидно. Може би вече си се досетил за какво говоря, тъй като проектът на Мануела Попова превзе социалните мрежи още със старта си. Миналата седмица успях да се срещна с нея на по чаша вода (не забравяй да се хидратираш, още е лято!) в офиса ни в коуркинга на MOVE.BG и нямам търпение да споделя с теб най-интересните моменти от разговора ни. Но първо малко предистория.

Отдавна се интересувам от различни места в онлайн и офлайн пространството, които показват хората такива, каквито са. Дали става дума за body positivity (може да прочетеш статията ми на тема fat shaming ТУК), подкрепа за хора с различна сексуална ориентация, етнос, религия или просто платформи, които се опитват да дадат глас на скритите проблеми, за които не обичаме да говорим. Общото между всички тях е, че винаги говорят открито, вместо да се скрият в миша дупка, както на много хора би им се искало.

Когато видях, че някой се е осмелил (защото за подобен проект се изисква голямо дебелокожие и огромна смелост) да направи нещо подобно в България, на секундата знаех, че искам да се запозная с човека зад делото.

"Не ми се обиждай, но..." е своеобразна онлайн изложба на дискриминативни и унизителни реплики и хората, които са ги получили. Събираме на едно място хора с увреждания, хора от етнически, полови и религиозни малцинства, хора от различни групи и с различни истории, но с обща цел – да борят стереотипите и стигматизацията, които все още съществуват в обществото.

Време е и ти да се срещнеш с Мануела, която е точно толкова страхотна, колкото и нейната кауза!

Хайде да започнем с името на страницата - "Не ми се обиждай, но...". Как стигна точно до него, какво беше вдъхновението?

Името дойде без никакъв план и без конкретно вдъхновение, буквално 15 минути преди да трябва да си представя проекта. Мислех за много и различни имена, защото в началото проектът в главата ми се развиваше по съвсем друг начин. Мислех, че ще съм само аз, държаща различни реплики, и това в изложба от 10 снимки, да речем. Впоследствие всичко се промени, тъй като се записах за един boot camp, организиран от Български фонд за жените. Отидох, записах се за empowerment. Говорихме с различни страхотни жени - адвокати, активисти, беше много готино. И накрая ни казаха: "Хайде, сега вие си измислете проект".

Аз бях пропуснала тази част, че ще трябва да правим нещо подобно, но в главата си вече имах моя проект и много се зарадвах, че ще мога да го развия. Да стане по-голям, по-готин, защото реално даваха 2000 лв награда на проектите, които одобрят. И вече започнах да си измислям репликите, които биха могли да държат различни хора, и тогава ми хрумна, че те всички идват, след като някой се е опитал да ти даде акъл.

Така почти винаги се стига до фразата "Не ми се обиждай, но...", която сякаш цели да се измести вината. Все едно се опитват да се крият зад нея - казвам ти едни обидни думи, но не си мисли, че аз съм лош човек. За мен това не е правилно.

И когато си помислих за всяка възможна реплика, която дори аз самата съм чувала, тя винаги е идвала след тази фраза, маскирана като позитивен feedback.

А как намери хората, които впоследствие да се включат в проекта? Както виждаме от снимките, не си само ти, а се изисква огромна доза смелост да застанеш с лицето и името си и да споделиш толкова лични неща и обиди, които си получил по свой адрес.

Много си права, че е страшно. Особено да излезеш пред всички хора с най-големия си комплекс. Истината е, че нямах идея какво ще се случи със самия проект. Определено не очаквах толкова много реакции. Бях планирала да сме си само аз и фотографката и евентуално разни наши приятели, които да си коментираме. В най-смелите ми очаквания бях заложила за една година страницата да има 3 000 лайка.

Всъщност всички тези хора не знаеха какво ги очаква, защото ги снимахме доста преди да стартираме официално. На 1ви август пуснах първата снимка, моята снимка. И за 12 часа годишната цел от 3 000 лайка беше постигната. (смее се)

Последваха коментари, реакции, много хора ми писаха, включително медии и риалити предавания. Почти веднага излезе статия в dnes.bg и коментарите под нея бяха ужасно грозни. Аз съм свикнала да чувам всякакви неща за себе си, но коментиращите там бяха надминали всичко до този момент. Тогава разбрах, че хората, които вече са се снимали, реално не знаят в какво са се забъркали, аз самата не знаех. Те бяха основно мои приятели, тъй като ги намерих, след като написах пост в профила си във фейсбук и питах кой иска да се включи. 

На снимките сега има по над 500 коментара и колкото и да си издръжлив и дебелокож, всъщност е много гадно. Затова и някои хора започнаха да се отказват - просто си казаха, че няма да издържат на всичкия този хейт, който се излива. Други пък казаха, че ще спрат нотификациите си, за да не четат коментарите. Но пък хубавото е, че хората осъзнаваха, че да се говори за тези неща, е по-важно от собствения им комфорт. А за това наистина се иска смелост.

Сега снимахме нови хора, които вече знаят за какво става въпрос. Те са много по-подготвени, изведнъж сякаш всички събраха смелост, виждайки голямата картина. Много е трудно, но всички вече сме много по-наясно за какво точно се борим.

А за какво точно се борите? Каква е промяната, която искате да видите в обществото? Как виждате негативните коментари спрямо позитивния отклик?

Оооо, има много повече позитивно отношение. В пъти повече дори. Просто хората, които не са съгласни, са много по-вокални и това е нормално. И всъщност идеята за всичко ми се избистри чак след като започнахме. Така осъзнах нещо много важно. Не правим тази кампания за хората, които ще си казваме колко сме готини и браво, защото тези хора ни разбират и нямат нужда от кампания. Не я правим и за разни хейтъри и тролове, тъй като тези хора няма да си променят мнението.

Правим го за една трета група хора. За тези, които искат да разберат, но не са получавали такъв тип информация, не са осведомени. Или просто досега са обръщали гръб на всичко това, защото е било по-лесно. Или просто не са се сблъсквали с толкова много различни от тях хора.

В крайна сметка, някой просто трябва да започне темата, да я постави на масата и да стартира диалог между всички заинтересовани страни.

Засега в първата група снимки има само жени. Защо?

Със сигурност за нас, жените, е по-лесно. От нас се очаква да сме по-емоционални и по-лесно да говорим за проблемите си. От мъжете се очаква да бъдат силни, да не бъдат чувствителни, да не бъдат засегнати, да не плачат. Абе, да бъдат "мъже". Социалният натиск за тези неща към тях е адски голям. От тях се иска да са супермени. И за тях е много по-трудно да дойдат при мен и да кажат, че искат да говорят за даден проблем.

Но пък вече имаме и първото момче, което се престраши, и очакваме още няколко. Смятам, че това е голям напредък. Защото потискането на разни неща винаги е вредно и не води до нищо хубаво.

Искаш ли да добавиш нещо за финал, което смяташ, че читателите ни имат нужда да чуят?

Хората често ни питат защо мрънкаме. Според тях трябва да адресираме само най-важните проблеми и едва ли не си играем на victim olympics, защото е много модерно да се правиш на жертва. Много често, когато човек преживее някаква несправедливост, хората му казват "не бъди жертва" - с което имат предвид "не се оплаквай и си трай". Това се представя като ценност - да си мълчим. Правилният ход според мен е да кажеш "НЕ! Аз не заслужавам да се държиш с мен така". Да си жертва, не е слабост.

Да надигнеш глас срещу омразата - това е сила и смелост. Трябва да се мъчим да внесем промяна, може да е малка, но вярвам, че даваме всичко от себе си и не стоим да търпим.

Много е важно да се каже, че има начин да помогнеш на всички хора, на които искаш. Има организации за всичко и всеки. И точно натам се опитвам да насочвам всеки недоволен от "мрънкането" ни, и то не на шега. Това е моят начин да увличам хора и обществото в нещата, които мен ме интересуват, затова е частна инициатива. Много е важно, ако мислиш, че нещо се нуждае от промяна, да буташ тази промяна. Аз бутам моята, надявам се вие да бутате вашата (усмихва се).