„Небесните пасбища” - вълшебната гора на мъдростта! (ПЪТЕПИС)
Искам да Ви разкажа за „Небесните пасбища”. Място, създадено от хора, които не се страхуват да споделят. Те са открили своя начин да помагат, да дават, да завещаят. На мен ми помогнаха. Развълнуваха ме. Това са семейство Ангелови - собственици на природен парк „Небесните пасбища” в село Осиковица, край Правец. Те са превърнали наследствената си земя в приказка. Разказват я на малки и големи и са щастливи от това. И аз бях щастлива там. Но ето как започна всичко…
Късно вечер. Светлината от монитора се отразява в стъклата на очилата ми. Разглеждам снимки и си избирам следваща дестинация. Виждам дървена бъчва, а над нея надпис „Тук живее Диоген”. Казвам си: „Трябва да отида там!”. Бърза справка в чичко Гугъл ми посочва мястото и пътя до природен парк „Небесните пасбища”.
Неделя – пътувам. Докато се возя, си мисля за Диоген – гражданинът на света, първият космополит. Човекът, за когото щастието се крие в независимостта – по-точно в тоталната независимост. Според него всички „блага” на цивилизацията са несъвместими със щастието и възпират човека от завръщането му към природната простота. Точно такова е и посланието на „Небесните пасбища”.
До това приказно място се стига „с доброта, желание и с кола”, казва създателят му – д-р Васил Ангелов. Десетилетия наред той страда от чезнещата духовност в обществото и през 2006 г. превръща наследствената си гора в природен, а аз бих добавила и в духовен, парк.
Разходете се по пътеката на здравето, преодолейте долината на злото, изкачете се по мостовете на любовта, катерете се по стълбата на Смирненски, понесете се по въздушните мостове, открийте пресъхналия водопад, потопете се в долината на самодивите, достигнете до центъра на лабиринта, приютете се в дървото на Вярата, Надеждата и Любовта. Но най-вече - споделете приключението!
Тук душата си почива. Тиха е. Не иска, не пита, а живее. Търкулва се в сухите листа, играе си и се чувства свободна. Притаява се в храма. Грее се на огъня от свещите. Шепне. Допира се до камъните, усеща енергия, която преминава като хлад. Потръпва леко, но светлината, която влиза на пръсти, я стопля.
Душата също изпитва глад. Присяда на въображаем обяд със себе си. Разглежда стволовете на дърветата и окачените по тях мъдрости. „По-умен си от гората, но каквото и да кажеш е по-глупаво от нейното мълчание.“ – прочита на глас.
Умълчава се и си мисли: „Приказна е тази гора, защото подтиква посетители й да мислят.“ Помислете…Избира ли човек сам пътя си?
На какво ни учат в училище?
Можете ли да живеете без телевизия?
Къде живее бабата на Червената шапчица?
Отговорите на тeзи въпроси можете да откриете в „Небесните пасбища“. Приказният парк зарадва детето в мен и успокои дълбоко дремещия мъдрец, задоволи любопитството на пътешественика и създаде истинска идилия за романтика! Тук винаги сте добре дошли!
