Планински размисли на хижа „Добрила“
Бълбук-бълкук… водата се плиска в шишето, мислейки си, че е голям морски прилив. Бутилката стърчи от левия джоб на раницата и се раздрусва от неравностите по пътя. Нейната побратима, от десния джоб, отдавна е замлъкнала. Мисля, че последно я чух преди последното голямо изкачване. Добре, че вече стигам хижа „Добрила“!
На входа, освен надпис „Добре дошли”, ме посреща и подкова за късмет! Той е много важен в планината. Късмет да случиш на хубаво време, да не ти убива лявата обувка, да си сложил две, вместо едно блокче шоколад.
Мисля си, че пътешествениците всъщност сме големи егоисти. Загърбваме всичко и всички, заради собствените си сетива. За нас най-важна е следващата дестинация. Въпреки това, харесвам романтичната представа за пътешественика. Само той е способен да живее много животи. Умее да се преоткрива. Вдишва въздуха от различни места и бавно попива новия свят. Тръгва един, връща се друг. 
Лежа на тревата. Всъщност, лежа върху разгънат спален чувал върху тревата, но съгласете се, че първото звучи по-добре, а и е по-романтично. Та... лежа и гледам един магарешки бодил. Харесват ми малките детайли в пейзажа. Такива тръни се намират под път и над път, но за мен е важен този. Докато го гледам съм доволна, защото прекарвам почивния си ден в Балкана, лежа си под слънцето, не се терзая с рутината, с три думи – безоблачно ми е. Представяте ли си всичко това от един трън?
В тихото утро на пръсти се вдига
после свенливо навежда глава
надеждата – казват тя не умира,
но май са ѝ нужни нови крила.
Написах го, когато ми беше криво. Стремглаво се движех към отчаянието и то заради някаква глупост, която дори не си спомням...
Не знам дали е от надморската височина, но оттук почти не забелязвам драмите на ежедневието. Трябва да се качвам по-често горе. Тук денят е по-светъл, а нощта - по-уютна. Сядам на дървената пейка пред хижата. Подпирам брадичка с дланите си. Вдигам поглед. Чакам ги да изгреят…надеждите.
