Успелите споделят

Младият български писател Радослав Гизгинджиев издаде нови две книги на българския пазар. Авторът на „Рай“, „Дневниците“, „Повече от любов“ този път е изследвал мистичния образ на вампира и е достигнал до интересни и неписани досега факти. Неговите книги – „Лепири. Между сянката и светлина“ и „Вампирът. По следите на сянката“ – са плод на двегодишни проучвания и усилия. 

Първата книга е художествен роман в познатия стил магически реализъм на автора, докато втората е научно проучване и ще допадне много на всички фолклористи и хора, които се вълнуват от темата за вампири. 

Повече за своите книги и работата по тях ще ни разкаже самият Радослав Гизгинджиев в следващите редове. 

Радо, поздравления, на пазара вече са и последните ти две книги. Какво ще ни разкажеш за тях?

Прочуванията ми бяха много тежки, сложни и емоционални. Повече от две години се разхождах внимателно из териториите на едни от най-интересните митове и вярвания за отвъдните пространства. Лутах се из записки на етнолози, фолклористи и утвърдени изследователи. Дори попаднах на много стара книга от 1890 г., която събира в себе си изключително любопитни магични български ритуали и представи за демонични същества.

Старите българи не са възприемали света толкова с очите, колкото с душата си. Видимото е нещо като сянката на онова, което съществува. Смъртта никога не е краят – смъртта се е възприемала като продължение на живота. Вампирите не са това, което днес ние вярваме, че са. Изкривили сме до неузнаваемост техния образ. Реших да пиша за вампирите – онези, които сме ние, онези, които може да видим в любимите ни.

Защо реши да пишеш точно за вампири? За вампири е писано много, какво е различното тук?

Ще започна с това, че много малко българи знаят, че в нашия фолклор има народни песни за вампири. В тях всичко е различно. Съвременните творци работят с образа на вампира от „Дракула“, който е силно стилизиран и стотици особености остават скрити. Нека подчертаем и факта, че родните земи на вампирите са днешна Сърбия и България. Вампирът в нашите песни е мъж, няма остри зъби и не пие кръв.

Той взима стимула за живот на своята любима, след като смъртта ги е разделила. И не защото иска да ѝ навреди, а защото и двамата искат да бъдат заедно. И по-интересното е, че неговата любима няма нищо против зловредното въздействие. Вампирът за стария българин е начин любовта да продължи. Заради християнството – той се превръща в силно демонизиран образ, от който народа започва да се страхува. Преди са вярвали, че жизнената сила на човека се крие в кръвта му – както болестта „разваля“ или „изпива“ кръвта – затова е набеден и вампирът. Липсата на желание за живот се стилизира във вярата, че вампирите пият кръв.

Правено ли е досега такова изследване, за което споменаваш? Вампирът в българския фолклор? Трудно ли бе да реализираш този проект?

Не е правено, не и в този контекст. Завърших образованието си точно с такава тема – вампирите в народните ни песни. За вампири е писано от наши етнолози, историци и фолклористи – много от записките смесват понятията джин, вампир, таласъм, топак и други демони с различна природа. Може би това е най-трудното – да се премахнат всички примеси от други демони, за да се открие истинското лице на вампира. 

В последните близо седем години ти написа 11 книги. Смяташ ли, че вече си успешен български писател, наложено име?

Читателите на моите книги стават все повече през годините. Романите са успешни, защото са откровени и изцяло сетивни – поне аз така си го обяснявам. В живота си мога да лъжа, но в книгите си – никога. За мен успехът е да пиша това, което е важно за мен и да не се съобразявам с някакви посредствени концепции. Стремя се да изграждам модерна, динамична и провокативна драматургия – такава, каквато на мен ми е интересна – съобразена изцяло с жаждата ми на сетивата – от мрак към светлина; от ледените ветрове към горещите урагани; от скръбта към надеждата.

От разпадащата се плът – до вечната душа. Успехът за мен е да заживея пълнокръвно в собствената си история. Ако читателите харесат книгата ми – за мен това ще е споделен успех. Наложените имена в България са доста хлъзгава тема. Пълно е с ерозирали образи, скучни персонажи и клоуни. Всички искат да бъдат известни и богати без да работят, без да четат и без да полагат усилия за своето развитие. Изглежда, че най-лесният път да си известен, е просто да се снимаш в телевизия и да обясняваш, че си звезда, надявайки се хората да ти повярват. В България е пълно с такива „звезди“, които все още пишат „не знам“ слято.

Успехът изисква много работа и по-малко бръщолевене. 

Дебютният ти роман беше „Рай“ през 2012 година. Той бе изключително харесван от хората, въпреки някои остри критически мнения на блогъри. Те всъщност ти направиха тогава услуга.

В злонамереността няма никаква мъдрост или урок – има чиста глупост. Услуга не са ми направили – ако имаш предвид по-високи продажби. Цитатите от „Рай“ се разпространяваха година преди излизането ѝ. Бях сигурен в успеха ѝ. За мен цялата суматоха и оплювания бяха излишни. Просто няколко сайта за литература си направиха реклама на гърба на книгата, която не слизаше от класациите в този момент.

Четири от твоите книги са романтични прозаични новели, които ти превърна в моноспектакли. Театрални постановки, които многократно напълниха различни зали. Играят ли се още тези представления? Колко се изиграха?

Страшно много пъти се играха всички пиеси – в различни места из България. Имаха много по-дълъг живот, отколкото очаквах. Най-вече „Любовта не може просто да отмине“ на Симеон Владов. Тази пиеса изкарва хората от кожите им, засяга изключително болезнената тема за дома и заминаването извън България. Българите в Израел ни поканиха да се играе това лято там. Сигурен съм, че пиесата ще заседне в техните сърца по незабравим начин. 

Твоят стил на писане е магическият реализъм. В твоите произведения винаги има нещо мистично и вълшебно, нещо фолклорно. Смяташ ли, че това е формулата за съвременния български вкус?

Израснал съм в Родопите – магическият реализъм е моят живот. В последните години си налагам да виждам първо с душата си и после с очите си – и откривам невероятни неща. Аз живея в пространствата Някъде Другаде повече отколкото тук. И с времето откривам, че Някъде Другаде е много повече Тук. Открих и друго – онова, което изглежда ирационално на пръв поглед, всъщност ще се окаже нещо много повече от рационалното, но тепърва хората ще го разбират.

Относно българския вкус – българите имаме нужда да прегърнем тъжното си минало, да се вгледаме в красивите черти на нашата култура и да черпим от нея. Имаме нужда да видим лицата си в чисто огледало и да осъзнаем, че трябва да сме щастливи и горди от отпечатъка на нашия народ. Ние имаме големи и красиви души, просто сме сложили тъмни завеси пред тях, освирепели сме в битието си, загледани сме в онова, което се купува с пари, а не в онова, което няма цена. 

Имаш ли представа колко хора са си купили някоя от твоите книги? Колко хора са се докоснали до теб и твоята литература? Общуваш ли с тях?

Честно казано нямам представа, радвам се, че както в големите, така и в малките библиотеки на България моите книги ги има и са достъпни за хората, които нямат възможност да си ги закупят. Да, много често. Общуваме си чрез социалните мрежи.

Доколкото те познавам, няма да стоиш дълго време далеч от книгите. Имаш ли вече идеи за следващо заглавие?

Рано е да се каже, все още не съм излязъл от света на Лепирите, за да мисля за друга книга. Все още изживявам романа си.

Какъв е Радослав Гизгинджиев, когото не познаваме, извън литературата? С какви други проекти се гордееш и се свързва името ти?

Напоследък се занимавам единствено с книгите. Или чета, или пиша. Истината е, че съм много ревнив към времето си – не обичам да си го губя в безплодни дела. Не харесвам да си мърморя безсмислици само за да има някакъв разговор. Думите са като музиката – има хора, които просто звучат скучно, не влагат нищо в тях. Пазя се от посредствеността на света, не защото ме плаши, а защото ме отегчава.

Малко хора виждат Радослав извън литературата и не бих казал, че съм най-лекият характер. Смея да твърдя, че всеки, който знае кой е – не е лек характер. Обичам да пътувам, да готвя и да съм заобиколен от добронамерени и спонтанни хора. Живеем във време, в което телевизията налага, че да си безвкусно облечен идиот е модерно. Новината е, че това никога не е било и не ще бъде модерно – светът е по-отворен единствено за хора с ум и сърце. 

Много млади хора днес искат да бъдат писатели, да пишат, да творят. Какво би ги посъветвал?

Ще ги посъветвам да разтворят болезнено сърцето, за да влезе в него целият мрак на света, цялата кал, цялата любов. За да се пишат добри книги – трябва да те боли, не трябва да се щадиш и никога не трябва да лъжеш. Не трябва да си представяш, трябва да изживяваш.

Представянето на двата романа ще бъде на 25 април от 19,00 часа в Carrusel, София. Вход свободен. Редактор на книгите на Радослав Гизгинджиев е отговорният редактор на Uspelite.bg Васил Койнарев