Румяна Георгиева за отговорността на пътя: „Пътят на промяната“ започва от самите нас
Всички познаваме пътната обстановка в страната и ежедневно ставаме свидетели на все по-шокиращи случаи. Ясно е, че трябва да настъпи промяна, но очевидно протестите все още не водят до такава. Румяна Георгиева решава, че ще вземе нещата в свои ръце. Тя се ангажира да измисли начин, по който да провокира малки и големи да мислят в посока безопасност по пътищата. Тя знае, че промяната настъпва първо в индивидуалното мислене и след това прераства в нещо по-голямо, което засяга цялото общество. Затова създава ангажираща книга с кауза, която по интересен начин засяга темата за безопасността по пътищата, кара ни да си отговаряме на въпроси и да се замислим. След нея се появява и клип, а последното допълнение към проекта „Пътят на промяната“ е образователна игра. Румяна разказва повече за личните си убеждения и причините да създаде този проект, както и за каузата, зад която застава.
Какво ви провокира да създадете проекта „Пътят на промяната“ (книжката, видеото и играта)?
Провокираха ме няколко лични истории, които ме накараха да се замисля. Ще се опитам да разкажа за началото съвсем накратко. На 1-ви август 2020 година в катастрофа с мотор загина най-добър приятел на сина ми – младо момче на 22 години. Шофьорът на мотора и причинител на катастрофата е бил с наркотици и алкохол в кръвта. Карал е с бясна скорост. Бях разтърсена и някак си с времето не можех да се успокоя. Още повече, че разплитайки случая, все повече стигах до заключението, че тази смърт е била предотвратима; че е имало знаци накъде е тръгнал, така да се каже, този шофьор причинител.
Времето минаваше, знаците и близките на загиналото момче не ми даваха мира, докато един ден в неделя следобед в центъра на селото, където живея, на около 40 метра от къщата на загиналото момче, видях мъж на средна възраст да слиза от колата си мъртво пиян. Едва паркира и едва се движеше. Нещото, което много ме впечатли, беше реакцията на хората в селото – тя беше нулева, нямаше я. Все едно това беше най-нормалното нещо на света. Някой да кара мъртво пиян в село, пълно с деца в неделя следобед. Тогава вече напълно се убедих, че не сме си научили урока; че сме загубили младо момче (убедена съм, че загубата не е само на семейството, а на цялото общество) и си продължаваме по същия начин.
Казах си, че трябва да се променим; че трябва да направя нещо; че не искам да се примиря. Така се роди идеята. Аз не искам да свиквам с черната статистика и отказвам да се примиря с нея.
Каква е главната цел на инициативата?
Целта на „Пътят на промяната“ е да накара хората да се замислят и да осъзнаят (за мен осъзнаването е ключ към ученето и съответно промяната), че много неща зависят от нас като общество и от всеки един от нас като отделен гражданин. Че от значение са не само нашите действия, но много често и нашето бездействие. Че не може цял живот да повтаряме и да търсим кой ни е виновен, без да видим, че и всеки един от нас е допринесъл с по нещичко за това пътната реалност да бъде такава, каквато е.
Искаме промяна, но ако може някой друг да я реализира. Искаме демокрация, но ако може, да не ни глобяват, да караме не по правилата и всичко да си ни е удобно, евтино и познато. Напълно съм убедена, че няма как да стане. Виждам няколко съществени аспекта – пълната липса на самоконтрол и криворазбраната толерантност спрямо нарушенията в нашето общество. Някак си все едно пътната реалност е отражение именно на това изкривено разбиране за толерантност. Всички тези катастрофи са израз, огледало на толериращата ги среда.
Да си гражданин, означава не само да си свободен, но и да си отговорен. И да допълня, отговорен не само като действащо лице на пътя – шофьор, пешеходец и др. Отговорен и като наблюдател.
И да кажа още нещо за самоконтрола. От близо две години съм докторант в Катедра „Теория на възпитанието“ към Факултета по педагогика на СУ „Св. Климент Охридски“. От теорията, от науката за възпитанието научих, че основната цел на възпитанието е самовъзпитанието на личността. Едно от неговите проявления е именно самоконтролът.
Няма как за всеки водач, моторист, пешеходец да има контролен орган. И ние като общество трябва да го знаем и да си го налагаме – именно този липсващ по улиците ни самоконтрол.
Какво е посланието, което искате да отправите чрез този проект?
Да бъдем отговорни, загрижени за всеки един човешки живот. Да спрем да си измиваме ръцете с думи като „скапана държава“, „тяхна си работа“, „имат си глава на раменете“ и прочее. И най-вече никога да не се примиряваме с нашата пътна реалност. В памет на всички загинали и в името на всички живи, на младите, на бъдещето.
Как се роди идеята за образователна игра?
През тези месеци непрекъснато имах усещането, че нещата сами идват при мен и от мен се очаква само да ги реализирам. Така на 23 юни участвах в игра, посветена на климата и наречена „Климатична фреска“. Много ме впечатли принципът на играта. Карти, които поставят някакви теми /аспекти, а от другата им страна има информация по тази тема. Казах си – това е нашата игра! Така чрез лично преживяване човекът сам ще стигне до изводите си. Тук е може би времето да спомена, че аз съм заклет привърженик на ученето чрез преживяване. Убедена съм, че този подход е много въздействащ.
Вече имам обратна връзка за мъж, който е отказал да шофира след изпита една бира – това е неговата реакция след катастрофата на улица „Шишман“ и след като е участвал в нашата игра – и това е в рамките на само 11 дни, откакто е излязла играта.
За кого е предназначена играта?
За младежи на възраст 16+ години и за възрастни участници. Бих искала да споделя, че за мен е много интересна реакцията на възрастните. Много хора казват – да, нека да е за младите, те да се променят. И по този начин отново искат да снемат отговорността от себе си. Или казват, че са изрядни шофьори и нямат нужда от такава игра. Но тя сама по себе си разглежда доста по-дълбоки аспекти, като например личния пример, който даваме, и посланията, които оставяме с него. Как да вярва детето в правилата например, след като тичаш с него за трамвая и минаваш на червено; след като ти самият пътуваш без колан на задната седалка; след като пиеш две бири и се качваш на колата; след като даваш 20 лева, за да не те глобят. Или пък вродената ни склонност към премълчаване – да премълчим, че някой кара не по правилата. И да, признавам – така е по-лесно и по-удобно, но със сигурност не е по-добре в дългосрочен план.
С действията и бездействията си ние градим средата, за която стана въпрос по-горе.
Какъв е пътят към промяната?
Труден, но не невъзможен. Труден, защото говорим за вкоренени нагласи и тяхната промяна е нещо изключително трудно. Също така труден, защото често опираме и до финансиране. Няма как да не призная, че „Пътят на промяната“ ми коства значителен финансов ресурс. Пътят на „Пътят на промяната“ е успоредно обаче не невъзможен. Трябва да се замислим, да осъзнаем какво губим, да я поискаме искрено – нея, промяната. Пътят на промяната тръгва от самите нас. И така, както аз – човек на средна възраст – осъзнах и се промених (в този контекст вече не карам, гледайки и ползвайки си телефона; не карам след изпита една бира или какъвто и да е алкохол), така вярвам, че стига да иска, всеки един от нас би могъл също да се промени.
Имате ли следващи идеи за проекти?
Да. Първо адаптиране на играта за по-малки участници. Вярвам, че малките участници могат да повлияят на своите родители и те от своя страна също могат да учат от своите деца – точно както и аз съм учила и продължавам да уча от моите собствени деца. Замислям и дигитализиране на играта – това би отворило пред нея вратите за участници от провинцията, от чужбина. Замислям вече и следваща тема на следваща игра – толерантността и приемането на различните. Замислям също така и един по-литературен, така да се каже, проект. Искам да правя опити да въздействам по всякакъв начин. Това е моят начин да не се примирявам със заобикалящата ме пътна реалност. Това е моят начин да се справям с емоциите, които ме владеят след смъртта на Ники, на Дени, на толкова млади хора, останали някъде, до някой път... завинаги.
