Съединението е в сърцата ни. И винаги ще бъде там
Един от първите текстове, които публикувах за uspelite.bg, бе свързан именно с днешната дата. Свързан с националния празник, обявен за такъв с решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 г. Все още вярвам в думите, изписани преди една година, но днес те ще бъдат различни. Празникът няма да бъде намесван, но заветът му – определено.
Каквото и да споделя за времето, в което живеем, то ще бъде клише, ще бъде вече изразено далеч по-красноречиво и меродавно. Но живеем. Живеем точно в това особено време. Не само тук, но и в световен мащаб.
Време, в което ценности, крепящи общността, се смятат за закостенели, за пречка пред развитието. Време, в което да си приписваш статута на жертва и да бягаш от лична отговорност се приема като геройство, въпреки че сриваш собствената си решимост за градивна промяна. Време, в което личното мнение може да бъде изтълкувано като обида или „език на омразата“. Време, в което любовта към родината се заклеймява като „шовинизъм“.
Днес, 135 години след Съединението, смятам, че всяка следваща година имаме нуждата да си припомняме силата на думата „обединени“ все повече. Да си припомним, че общото благо, висшата цел и народният идеал са по-значими от пълния стомах, веселието и доброто возило. Да поемем отговорност и да сложим на гърба си част от общото бреме. И първата стъпка е да осъзнаем ролята си на индивиди.
Да даваме най-доброто от себе си дори и по време на сивото ежедневие. Да потърсим решението на проблемите си в нас, а не веднага да упрекваме външни фактори. Да спрем да си затваряме очите за тънката граница между страха и мъдростта. Да не ламтим за огромни постижения, защото тайната е в малките успехи и всекидневни решения. Да си припомняме, че във всеки един миг имаме избора да бъдем по-достойни.
„Защото светът е в лошо състояние, но всичко ще стане още по-лошо, ако всеки от нас не направи най-доброто, на което е способен.“
Виктор Франкъл
Всичко това не се случва от днес за утре. Отнема време, много време. Не се случва и лесно. Необходими са ужасно много усилия, необходима е жертва. Жертва на настоящия момент за сметка на едно неясно и несигурно бъдеще. В тази несигурност се заражда истинската надежда и вяра. Вярата и надеждата за едно бленувано утре, осъществено с труд, жертва и достойнство.
Всичко, което изписах, е абстрактно, то няма връзка с това, което се случва по света и у нас. Има общо с това, което се случва в света на всеки индивид. Както Солженицин споделя:
„Линията, разделяща доброто от злото, пресича сърцето на всеки човек.“
Но всеки един от нас е тук за един миг от историята на Вселената. И притежаваме възможността да направим този миг значим, давайки най-доброто от себе си, а не взимайки.
Съединението ли? Съединението е в сърцата ни. И винаги ще бъде там. Няма бъдеще без история.
Честит празник!
