Село Медвен - спомен за миналото (ПЪТЕПИС)
Медвен е от онези малки старопланински села, които пазят спомени от едни други, стари времена. Отивам и аз да побродя в миналото и да видя как живеят днес 250-те души в селото.
Минавам покрай опустели къщи. Спуснатите им кепенци приличат на затворени клепачи. Опитвам се да си представя какви ли хора са живяли зад тях. Колко ли спомени, смях и сълзи се крият зад залостените порти?... А някои ще останат затворени завинаги.
До старите спящи къщи се издигат нови постройки, а току-що лакираните греди греят на слънцето. Красиви са, но не личи допирът на майсторска ръка, както при по-старите. Липсва голямата стряха, която хвърля тежка сянка върху прозорците. Няма ги и дървените подпори, с извивки като на млада мома.
Да построиш къща в онова време си е било цяло изкуство. Избирали са се най-хубавите дървета, секли са се през точно определен период. След това са се сушали години наред, за да бъдат здрави и издръжливи. Изработвали са се от майстори със златни ръце… и сърца. Защото освен с пари, къща се гради и с много любов. Може би затова вече 100, дори 200 години, тези домове напомнят за отминалото време.
С крайчица на окото виждам огнено оранжеви цветове, блещукащи в отсрещния храст. Добре, че беше той, иначе без малко да отмина къщата музей на Захари Стоянов. Зад високия ѝ зид се подава внушителният паметник на революционера. Студенината на камъка контрастира с топлите цветове в градината. За съжаление виждам всичко това, надигайки се на пръсти и търсейки малки пролуки в каменния зид. Причината е много прозаична – понеделник е, а в този ден музеят не работи. Обикалявам къщата от всички страни и с нескрито разочарование поемам към центъра на селото.
Там отново ме посреща паметник на видния възрожденец. А зад него, обвити с кичеста лозница, се притаяват няколко стари къщи. Вече минава обед и спокойствието в селото заприличва на мъртвило. Единствените признаци на живот са: човекът магазин, превърнал багажника си в сергия; старците в импровизираната кръчма беседка и поклащащите се от вятъра ресни на смесения магазин, в който можете да намерите всичко от сирене до пирони.
Въртейки се на селския мегдан, забелязвам малка плоча, поставена на една от къщите:
Господин Димов Бъчваров е много важен човек за моя роден град - Айтос. Преди 148 години създава първото училище в града, което днес носи името СОУ „Христо Ботев”. Година по-късно е изградено читалище „Избавител” – днес „Васил Левски”. Въпреки промяната в името, девизът му все още остава непроменен: „Повече сговор, повече сплотеност, повече просвета”. Родният дом на Господин Бъчваров за съжаление е изоставен и доста занемарен, като културния и просветния ни живот.
В този момент виждам развяващ се български трибагреник в един от дворовете. Замислям се, че май винаги държавата ни се е крепяла на няколко идеалисти, които дават мило и драго за Отечественото си. Няма да е зле да си имаме повече такива романтици и днес.
Тръгвам с бушуващо от емоции сърце. Напълвам вода от чешмата на мегдана и тихо се качвам в колата. Минавам по краткия път от Медвен за Котел, който почти не се използва. Потъвам в Котленския проход и в мисли за преживяното в Медвен...
