Лично мнение

Време е за пореден път да покажа каква съм "столичанка". Неведнъж съм писала за това откъде съм (от кои две места по-точно) и макар да обожавам София, никога няма да съм софиянка. Просто не искам. Единственото, което мога да бъда е столичанка в повече, която в един момент ще реши да е в по-малко. Това е и една от многото причини да се водя (чисто документално) жител на Северозападна България при условие, че от 15 години не живея там. Мисля, че само обърквам статистиката, но в момента това не ме интересува. 

Новината, която нашумя днес e, че в Северозападна България искат референдум. Референдумът е за отделяне на Видин, Враца и Монтана и за получаване на автономия. Организаторите искат да се присъединят към Румъния. И имат своите причини - по-малко корупция и по-добре уредена държава.

Всичко това, поне на мен, не ми звучи особено сериозно. Може да не е точно фалшива новина, но и истина не е. Обаче има нещо много притеснително в цялата ситуация - положението в Северозападна България (известна още като Дивия (Северо)Запад).

За никого не е тайна, че от години това са най-бедните райони на страната. И макар правителството да налива пари в разни проекти по тези места, дълготраен ефект няма (нито ще има). Всяка държава си има "лош" регион. Все някой трябва да играе тази роля, но никой не иска това да е неговото родно място.

Преди време писах текст за (не)познатите лица на Северозапада. Днес го четох отново и много се натъжих. Добре де - разплаках се. Защото това вече не е моят дом, не е моят Северозапад. Когато се прибирам не виждам нищо оптимистично никъде. И ако не беше фактът, че част от семейството ми още живее там, може би кракът ми не би стъпил в тази част на страната. Защото виждам отчаянието в очите на хората. Виждам колко са обезверени. И честно казано ги разбирам - няма повод за радост на хоризонта.

И докато всички (включително аз) се борим за Пирин, равни права между половете, по-чист въздух в столицата и какво ли още не, Северозападът си остава едно вече митично място (с колоритен речник), което сякаш не съществува наистина или поне всички се правим, че го няма.

Но него го има. И хората ги има. Да, някои от тях са се предали, не виждат изход, но още са там.

Наред с искането за референдум днес прочетох и друга новина за региона - Северозападът удари дъното по раждаемост. За 2017 г. във Видинско са родени едва 369 бебета, във Враца - 805, 966 в Монтана. Това, разбира се, не е учудващо - черната статистика е навсякъде, тъй като за цялата страна са проплакали общо само 56 692 бебета през миналата година (близо 5 000 по-малко от 2016). Като никога ще се съглася с колегите от kmeta.bg, които наричат тази бройка "скандално малко".

Често пъти съм чувала как хората само мрънкат и не предприемат истински действия. Много говорят, но нищо не правят. Днес обаче, четейки тези данни, се замислих, че не е така - ниската раждаемост и демографската криза са знак на протест. Постоянен протест срещу лошите условия на живот и обидно ниския стандарт. Севорозападът протестира - от искането за референдум до "скандално ниската" раждаемост.

Ще бъде ли чут? Или всичко е поредната политическа и медийна игра, в която няма място за обикновените хора.

Снимка: Травми и чудеса – портрети от Северозападна България, Бабак Салари