От сърце

Не знам как да започна. Не знам какво да кажа. Не за първи път пиша за Танчето. И не искам да мисля, че ще е за последен. През октомври миналата година Танчето вярваше, че всичко лошо е зад гърба ѝ. Че ракът си е отишъл или поне е излязъл в много дълга почивка. А сега вече я няма. Разказвам ти това, защото може би ти (пряко или косвено) я познаваше. Може би тя е била част от живота ти или ти си бил част от нейния, ако си дарил средства за съпътстващото ѝ лечение, когато тя имаше нужда от него.

Така или иначе, ако четеш това, благодаря ти. Означава, че аз все пак съм успяла да напиша нещо, което не искам да пиша. Възпоменание. Никой не иска да пише за смъртта. Аз също не мога. Смъртта е един много кратък момент, който обаче е завинаги. Животът, от друга страна, варира на дължина. Този на Танчето не беше толкова дълъг, колкото на мен или на близките ѝ би ни се искало - продължи само 47 години. Но беше смислен. Изпълнен с премеждия. Но и с много любов. Беше изживян.

Танчето си отиде. Но ще бъде с нас завинаги. Синът ми Игнат (на заглавната снимка отпреди малко повече от година) няма да я помни. Но аз ще помня вместо него. Нероденото ѝ внуче няма да я познава. Но вярвам, че майка му Йоана (сега бременна в осмия месец) ще му разкаже. Познавам Танчето от малка. Тя беше учителка по музика. Помагаше в семейния ни магазин за детски дрехи, който беше много повече от обикновен магазин благодарение на нея. Най-добрата приятелка на моята майка. Една от най-красивите жени, които съм срещала. Борбена. Силна. Танчето беше всичко това, но и много повече, което не бих могла да събера в тези редове. Няма как да капсулирам сърцето ѝ в думи. Но всеки, който я познаваше, носи част от него. Част от нещо добро.

Аз и Танчето

След две страхотни деца (Йоана и Бойко), но и години нещастие с мъж, който я малтретира, тя успя да се раздели с него и да намери голямата си любов. Във Франция. Малко след това беше диагностицирана с рак на гърдата и по същото време разбра, че е бременна. Трябваше да даде живот за трети път, докато нейният ѝ се изплъзваше. Оперираха я и напук на всичко Танчето роди здраво момиченце - Лора, която сега е на 4 години. Лора, за която не искам да мисля в момента, защото за разлика от другите две деца на Танчето тя ще израсне без майка си. Как въобще обясняваш на 4-годишно дете, че мама вече я няма?

Днес ми се наложи да говоря с Арсен, сегашния мъж на Танчето, по телефона. Само аз говоря френски, а той не говори български и е трудно да се разбира със семейството ѝ тук, в България. Не знаех как да го попитам вярно ли е, че нея вече я няма, но всички се притесняваха и нямах избор. Радвам се, че в крайна сметка Танчето беше с човек, който наистина я обича и се грижи за нея. Тя се бори с рака на гърдата 5 години и макар че вече не е сред нас, не мисля, че той е победил. Защото всички ние я познавахме и дори в момента чувам гласа ѝ в главата си - гласовете на хората са нещо толкова странно. Понякога не ги чуваш наистина, но мозъкът ти сякаш ги възпроизвежда по спомени, наум.

Не знам дали животът може да има щастлив край - все пак завършва със смърт. Затова е важно да има щастливо начало и среда. И ако наистина виждаме всичко като на лента в края на земния си път, знам, че Танчето е видяла любов. Три живота, които е дала. Семейство, което я обожава. Приятели, които бяха с нея всеки ден, дори разделени от хиляди километри. Живот, изпълнен със смисъл. Защото същият този живот ѝ взе много, но ѝ даде поне толкова. Шанс да бъде отново щастлива. Да види нови възможности, да усети нова любов. Нима това не е целта на всички?

Танчето, съпругът ѝ Арсен, голямата ѝ дъщеря Йоана и най-добрата ѝ приятелка - майка ми

Малко преди да науча за смъртта ѝ, със сина ми четохме една книжка, подарък от нея. Като го попитах коя книга иска да четем, той каза:

От Танчето!

И понеже тя му е от любимите, я четем всеки ден по няколко пъти и аз чувам името ѝ. А докато споменаваме името ѝ, докато говорим за нея, тя не си е отишла завинаги от нас. Онзи ден ѝ изпратих снимки с книжката, тя беше вече в болницата за поредната (и последна) химиотерапия. 

Много целувки на всички и се пазете! <3

Това беше последното, което ми написа. Днес подреждах дрехите си и намерих един потник от нея - със сгрешен надпис на френски. Носих го, докато бях бременна. И ще продължавам да го правя. Потникът е спомен. Но истинските спомени, те остават в нас. Всеки път, когато сме се смели. Или ми е правила ноктите - тя много обичаше да рисува. Всеки път, когато съм ѝ била на гости. Когато съм ѝ споделяла тайните си. Когато се запозна с Иги за първи път на живо. И още хиляди неща, които ще си припомням с времето. 

Танчето и дъщеря ѝ Йоана

Днес мисля най-вече за Йоана - голямата ѝ дъщеря, която е бременна в осмия месец. Миналата година тя се омъжи, облечена в сватбената рокля на майка си. Майката, която тогава беше до нея. Сега физически не може да бъде - всичко това е немислимо и ужасно, но знам, че тя ще се справи, защото Танчето е част от нея. Част от неродената ѝ дъщеря. Всички те са свързани завинаги и нищо не може да промени това. И макар че в този момент не съществуват думи, които могат да донесат утеха, моите мисли са с Йоана и бебето - нов живот, въпреки всичко. Танчето би искала точно това.