От сърце

Много пъти съм писала за книги, но рядко се случва да пиша тук за една отделна книга. В светлината на събитията от последните дни обаче наистина ми се иска да ти разкажа за необикновения роман, който съм пропуснала като по-малка - "Всичко живо е трева". Предполагам шансът ти да си го чел е голям. Ще се радвам наистина много, ако е така. Ако обаче не си, от опит ти казвам - не е късно.

Посегнах към "Всичко живо е трева" по време на Пролетния базар на книгата. Чела съм "Резерватът на таласъмите" от същия автор - Клифърд Саймък, и затова нямах никакви колебания дали да "осиновя" тази книга. Когато ми съобщиха цената ѝ - 3 лв., бях сигурна, че това е находка. Но и 33 да беше, нямаше да има значение (и пак стигаме до въпроса колко трябва да струва една книга).

Защо този роман е толкова важен днес, колкото и преди 50 години?

Какво ще се случи, ако се сблъскаме с извънземна цивилизация, която (по всичко личи) иска да ни помогне със знания и да живее мирно с нас? А ако тази цивилизация се окаже, че е направена от...цветя? На мен не ми звучи чак толкова невероятно или абсурдно. Отсега нататък едва ли някога ще гледам на цветята (особено на лилавите) по същия начин.

Винаги, когато чета по-стара книга се чувствам особено. Все едно авторът ми подава ръка и изгражда мост между преди и сега. Може би Клифърд Саймък би се радвал, че самият той се е превърнал в машина на времето. Сигурно е било различно да четеш романа през 1965 г. и наглед много неща са се променили. Но тъй като извънземни още няма (жълтата преса да ме извинява) на хоризонта (а след като виждат какво се случва с планетата ни и как полагаме системни и целенасочени усилия да я унищожим, са се преместили в другия край на Вселената) въпросите в нея остават все така без отговор.

"Всичко живо е трева" е една от най-увлекателните книги, които съм чела напоследък. Истина е, че тя е рядко явление, защото знам, че щеше да ми стане любима във всяка възраст. Започнах я без никакви очаквания (описанието отзад ми напомняше на "Под купола" на Стивън Кинг - книга, която е писана доста след тази), а идеята за невидима бариера, която изолира малък (и наглед незначителен) град от околния свят винаги ми се е струвала интересна. Да затвориш група хора, без изход, и да видиш как ще реагират на създалите се обстоятелства - това е тест, за който обикновено никой не е готов. Така се оказва и с град Милвил.

И ако оставим настрана сюжета на книгата и се върнем на въпросите, които засяга:

• Ще победи ли страхът разума?
• Можем ли наистина да се наричаме разумни същества, ако често действаме толкова неразумно?
• Доколко сме ограничени от собствените си възприятия за света?
• Как ще реагираме, когато невъзможното до вчера днес се окаже не просто възможност, а реалност?
• Ще разпознаем ли приятел от враг или страхът от неизвестното ще надделее?
• Винаги ли знаем коя постъпка е правилна?
• Дали доброто за мен или теб е добро за цялото човечество?
• Можем ли да намерим изход, когато изглежда, че няма такъв?
• Ще забравим ли как да бъдем хора едни към други в решителния момент?
• Имаме ли готов отговор, на който и да било от тези въпроси?

В свят, в който често намираме начини да се разделяме по пол, раса, етнос, сексуална ориентация, има ли място за обединение като хора? И ако успяваме да се мразим заради различията си, а сме от един и същи вид, как бихме могли да приемем истински различните? Хората винаги ще се страхуват от това, което не разбират. Дали обаче любопитството няма все пак да победи страха?

Не твърдя, че Клифърд Саймък дава отговор на всички тези въпроси, но загатва поне за някои от отговорите. Защото в неговия фантастичен свят има надежда за човечеството. И макар и хората да реагират различно при сблъска с нов разум и въпросите да са повече от отговорите, не е лошо да започнем (или да продължим) да си ги задаваме и да търсим решенията.

В момента тази планета е наша, но правим ли най-доброто за нея? Защото в края на краищата, всичко живо наистина е трева. Растенията са живот. Без тях няма да ни има и нас. Защо тогава се опитваме да унищожим природата, а с нея и себе си? Или вярваме, че сме достатъчно умни, че да измислим начин да я надживеем? А може би просто сме станали толкова късогледи, че не виждаме по-далеч от носа си. Ако част от световните лидери не показват загриженост за бъдещето, това значи ли, че трябва да ги последваме?

Прочети "Всичко живо е трева". Все още не е късно.