От сърце

Като бях малка, баба ми Десанка много искаше да стана лекар. Имам усещането, че повечето баби са така. Беше особено горда като казвах, че като порасна ще уча медицина. Всъщност никога не съм искала да бъде нито лекар, нито медицинска сестра. Просто в живота ми винаги е имало такива хора и исках да съм като тях. 

Майка ми е родила мен на 18 години, омъжила се е за баща ми на 17. Той е бил на 21. Въпреки обстоятелствата, и двамата са успели да започнат и завършат образованието си - той като ветеринарен лекар, тя като медицинска сестра. И двамата винаги са работили по професиите си. Във времето са добавяли по още някоя работа, но основната винаги е била там. Вторият мъж на мама е хирург. А втората жена на баща ми също е лекар макар вече да не практикува професията си. 

Като бях в гимназията често помагах да подреждаме документация, която се изпраща към Здравната каса - интересно ми беше да чета разни медицински термини и латински думи като "синистра" (ляв). Това също не пробуди желание да уча медицина, но винаги съм изпитвала изключително възхищение към здравните работници. И ако по принцип да се грижиш за здравето на хората е трудно, да го правиш в нашата здравна система е геройство. Наистина не всички супер герои носят наметала - някои носят маски. Медицински маски.

Днес не за първи път ще говоря за майка ми. Тя се казва Таня, но аз я наричам Милки. Като бях малка мама работеше в хемодиализа, по-късно в частен хирургичен кабинет и в отделение по инфекциозни болести. Вече доста години практикува професията си в онкологичното отделение на голяма частна болница в Пловдив. Думата "частна" не трябва да ви навява на мисълта за нещо твърде луксозно - може би е по-различно от държавна, но здравеопазването е едно за всички.

Мама в пълно бойно снаряжение, след като пациент е бил изолиран със съмнение за коронавирус (тестът за щастие се оказа отрицателен)

Мама всеки ден се грижи за десетки пациенти в различен стадий на онкологично заболяване - вливане на лекарства, химиотерапии, най-тежката част от лечението им. Аз не бих могла да върша това, което върши тя. Но аз не съм на нейно място. Тя не само успява да си върши работата, като за целта постоянно пътува с влак между Стара Загора (където живее) и Пловдив (където работи), мама успява да е приятелка с пациентите си. Помага им с документи, за да не се разкрват излишно. Говори със семействата им. Разказват си истории и лични преживявания.

Един от пациентите ѝ има много татуировки и заведе мама също да си направи (да, майка ми има татуировка, а аз - не). Майка ми също така е скачала с бънджи. Обожава да лети със самолет. Не я е страх от почти нищо. Наскоро изгуби най-добрата си в приятелка в борбата с рака, което става още по-тежко предвид, че всеки ден се среща с хора, които страдат от същото. Хора, които няма как да не ѝ напомнят за загубата. Но мама не е на работа, за да страда или да ги съжалява - тя е там, за да им помогне да се почувстват по-добре.

Има сприхави пациенти и такива, които отказват да се къпят. За всички се полагат еднакви грижи. Мама помага на тези, за които апокалипсисът е започнал много преди коронавируса. Тя винаги е на първа линия (за мен няма друга линия всъщност) - там е, за да влее успокоително или да даде хапче за глава, там е, за да говори с някой, който има нужда, там е за хората, които минават през ада, за да живеят.

И ако мислите, че работата с тежка химия не се отразява и на здравето на персонала - помислете пак. Майка ми има алергии и дори няма да говоря за липсата на сън или тичането между етажите, когато пацинетите са много, а сестрите - малко. А това е обичаният случай, защото медицинският персонал навсякъде недостига. Но мама има и страхотни колеги - лекари и сестри, които се гриждат за здравето на пацинтите. Да, също и санитарки, които помагат на безпомощните.

Здравните работници винаги са на първа линия - пандемия или не. Няма значение в какви времена живеем, те са там, за да се грижат за нас, когато здравето ни се влоши. Колкото по-добре ние се грижим за себе си (превенция, превенция и пак превенция!), толкова по-малко работа ще имат те. Така ще могат да обръщат максимално внимание на всеки. Всички чуваме какво ще стане, ако здравната система съвсем колабира и не може да поема повече пациенти - пазете се, за да може всички да са добре. Нека има кой да се погрижи за болните - и тук не говоря само за тези, които имат коронавирус. Нека те останат малка част от всички, които имат нужда от помощ.

Заглавна снимка: ugurgalen