За музата и душевната клаустрофобия

Този текст е като кубче Рубик. Страните започнаха да се подреждат докато въртях думите, но последната си остава най-трудна. Защото още не знам формулата, но я търся.

Понякога си мисля (дори съм сигурна), че ако отделя време да прочета статиите си назад във времето, ще мога да ги подредя и да видя пътя си дотук. Защото повечето от тях са някак свързани, продължение или предистория една на друга. Невидими нишки, които се преплитат отново и отново. Понякога се отклонявам по странични пътечки (само още един side quest!), но някак си успявам да се върна на главния път. А той е като на всеки друг човек – път към себе си. И понякога пътят е права отсечка, друг път криволичи и не виждам какво има зад ъгъла, трети път се оказва, че съм застанала на кръстопът или в средата на лабиринт. Но пътят винаги е там, усещам го под краката си, но по-важното – усещам го в мен самата. Защото дори когато не го виждам, дори когато се чувствам загубена и в огледалото сякаш ме гледа друг човек, трябва просто да знам, че пътят си е където винаги е бил. Той не се е преместил, просто аз не съм точно където мисля, че трябва да бъда, но това не значи, че не съм точно там, където имам нужда да съм.

Смисълът на всичко това е във вървенето – от нещо и към нещо, от една своя версия към следващата без да губим есенцията си и със да ставаме все повече себе си. И докато повечето хора често се питат кои и какви искат да бъдат, аз се чудя коя и каква не искам да бъда. Защото може би това е по-лесната (но също и по-трудната) част – да действаме по метода на изключването. Пробваме личности и преживявания, както се пробват дрехи и някои пасват, други не. Аз си имам мои начини за определяне на това коя не искам да бъда и то често е чрез други хора. И сега сигурно си мислите как се сравнявам с някой, който е много по-зле от мен и се успокоявам. Грешите. Не се сравнявам с никого, но гледам към хора, които по общия стандарт са много по-добре от мен – по-успешни, по-богати, по-щастливи може би, по-по-най. И знаете ли най-странната част? Пак се успокоявам. Защото не искам да съм като тях.

Не искам да съм по-успешна, не искам да работя повече, не искам да съм по-ефективна, не искам да оптимизирам докато не се превърна в машина. Не искам още полезни навици и не искам да чувам думата lifehack, не искам да уплътнявам всяка свободна секунда, не искам да се чудя мога ли по-добре, трябва ли да съм по-добра. Този текст всъщност доказва колко съм “зле”, защото реших да го пиша въпреки че имам 13 други (по-приоритетни) неща за правене. И ако не седна да го напиша, знаете ли какво ще стане? Абсолютно нищо.

Светът не само че няма да свърши ами и ще си е все същия, нищо няма да се промени. Освен едно наглед мъничко нещо.

Ще загубя порива си.

Ще загубя капка от есенцията си. Сега ще си кажете, какво е една капка, в крайна сметка есенцията ти сигурно е в литри и може да напълни басейн, езеро или цяло море. И ще сте прави, но и няма да сте. Една капка е нищо. 2-3-10 капки също са нищо. Но всеки път когато оставя вдъхновението, то не си тръгва. Хората мислят, че музата те осенява и после изчезва – според мен е по-лошо от това.

Музата си седи тихо в ъгъла и гледа в точка. Чувства се празна и апатична, защото е в принудителна почивка. И това не е екзотична ваканция, а отпуск, който не е искала, но е била принудена да си вземе, защото в следващата година може да прехвърли само 10 работни дни.

Музата е кротка – не плаче, не се тръшка, не крещи, не се цупи. Може би тайно се надява, че ако стане от мястото си и те дръпне за ръкава, ще ѝ обърнеш внимание вместо да я отпратиш. И понеже това ѝ е работата го прави пак и пак, не се отказва. Защото въпросът е да я погледнеш веднъж и да седнеш да твориш. И то не защото си велик артист, не защото думите (или каквото е твоето изразно средство) ти ще променят нещо, а защото иначе всичко това остава затворено вътре в теб. И като не го пускаш на свобода, получаваш душевна клаустрофобия.

Аз искрено вярвам, че всички сме творци. Всички сме креативни в едно или друго отношение – разликата е колко често практикуваме тази своя креативност. Пишем ли, рисуваме ли, измисляме ли си, танцуваме ли, играем ли, изразяваме ли се или потискаме всеки порив, защото сега не му е времето. Целият този текст се случва, защото аз съм виновна точно в това – вдъхновението ми е почти постоянно, текстовете се пишат в главата ми, но понякога съм толкова “заета” със себе си, че забравям за какво е всичко, къде се крие целият смисъл. Забравям, че това също е истинско. И че животът не е само какво се случва около мен, на мен или какво си мисля, че изпитвам в момента – животът е всички идеи, които не съм реализирала, всички разкази, които не съм написала, всички съобщения, които не съм изпратила, а дори и всичко, което съм задраскала.

Животът е коя съм, но и коя не съм, но мога да бъда.

Хората сме интересни същества, защото уж живеем в един свят, но имаме нужда от много други. Светове през които да вървим, в които да се крием, в които да се губим и намираме, светове като нашия, светове, които обаче са и много различни от него. Огледални светове и криви светове, светове, които живеят в нас, защото самите ние сме светове. Но дали има много такива или е само един свят, който сънува всички останали? Всеки от нас има собствен Multiverse – вселени във вселените, светове в световете и понякога междусвят, който споделяме.

И докато не пуснем въображението ни да си разиграва еднорога (конете са за другите), създаваме ограничения, които ни е трудно да спазваме, защото ние всъщност сме безгранични.

Затова е философията, затова е духовността, затова цял живот търсим смисъла на живота, затова ни успокоява фактът, че безкрайността е синя, а отговорът на всичко е 42. Защото любопитството може и да убива котката, но тя поначало си е жива и мъртва, а и всъщност има 9 живота. Използвайте ги. Аз се опитвам.