От сърце

Този текст не е точно продължение на предишния и не знам къде ще ме отведе. Назад в миналото - това е сигурно. Но какво ще открия там е рано да се каже (все пак от 2 реда увод няма как да е ясно). Но така и така вече съм тръгнала...

Винаги съм искала да имам машина на времето. Да ходя напред-назад, да виждам какво е било и какво ще бъде. Често мисля, че бъдещето е далеч по-вълнуващо, защото никой не знае какво крие (дори футуристите!), но с възрастта (25+) все по-често се улавям, че обръщам поглед към миналото.

По принцип не съм от хората, на които старото им липсва - макар и да съм силно емоционална (прекалено дори) не мисля с носталгия по времето в детската градина, гимназията или университета. Това е така, защото твърдо вярвам, че най-доброто винаги предстои. И все пак, ако има нещо близко до машина на времето, това за мен е вкусът на храната.

Изключителна рядкост е, което и да било ястие, сладко или солено, да има същия вкус, който помниш "от някога". Най-вече защото спомените ни често са силно разкрасени, гледаме на тях като на ценност, защото са си само наши. Има ги обаче онези редки случаи, когато хапваш нещо и вкусът му те връща години назад. Защото е точно същото, каквото го помниш.

В момента ям горещ кисел, който сама си направих. Сама, защото човекът, който ми го правеше като малка вече не е сред нас - баба Десанка. За непознатите ще обясня - киселът е нишесте (в моя случай Кайсия), за направата на което вместо вода или мляко се използва компот. И сокът, и плодовете (или поне така го правеше баба). Доста бързо и лесно става, но досега не ми беше хрумвало да пробвам.

Днес обаче ме озари вдъхновение и реших - ще правя кисел. Натроших по 1 обикновена бисквита в чаша (пак казвам - това е рецептата на баба, за мен тя е оригиналната), сварих нишестето с компота, изсипах го в чашките и (уж) изчаках малко да изстине, но нямах търпение и се опарих, разбира се.

Когато опитах първата лъжица изведнъж отново стоях в кухнята на баба. Бях малка и внимателно наблюдавах как тя приготвя различни ястия. Не мисля, че баба беше велика готвачка (все пак повече беше шивачка, но този ѝ талант грам не съм го наследила за съжаление), но имаше няколко от нейните манджи и десерти, които обожавах и които се опитвам да претворявам, доколкото мога и по памет, до ден днешен.

Най-трудното в такива случаи е, че баба не пазеше рецепти на хартия, освен тези, които беше диктувала на мама. Така че да създам същия вкус не е никак лесно. Досега съм успявала да се приближа максимално близо само до сладък салам и лучник. Киселът е моят успех №3 и нямаше как да не се похваля на всеки, който чете това!

Вместо край искам да ти дам един съвет: опитай се да не бързаш толкова. Припомни си вкуса на твоето детство (не е този от рекламите, убедена съм) и се опитай да го претвориш - дори за малко да успееш да се върнеш там, това пак ще е по-хубаво от всяка машина на времето. Можеш да уловиш момента - той често е на една лъжица (или вилица) разстояние.

П.П. Успях да завърша материала преди да ми свърши киселът в чашката - УРА!

Снимка: Gotvach.bg

За още кулинарни терзания - натисни ТУК.