Виолета Витанова и Станислав Генадиев са танцови артисти от сферата на независимите изпълнителски изкуства. Завършват Националното училище за танцово изкуство в София, а след това участват в международни танцови проекти, български театрални продукции и създават свои авторски представления. От 2015 г. насам двамата работят с френския хореограф Брис Льору. Наред с работата на танцови артисти, Виолета преподава в Националното училище за танцово изкуство в София, а Станислав работи по свои авторски музикални проекти – Roboknob, Hypnos, и Gendа – в които развива разбирането си за ритъм, резонанс и диалог между тялото и пространството.
Най-новата съвместна работа на двамата артисти е „СЪ–ПОВЪРХНОСТ“ и тя изследва съвместното съществуване, отстояването на собствен ритъм и автономната реалност. Освен на сцената, двамата са партньори и в живота, така че да създадат подобно сценично пространство, в което телата не се поглъщат, а се чуват, реагират и договарят точно от тях изглежда съвсем логично.
Премиерата на „СЪ–ПОВЪРХНОСТ“ ще се състои на 28 април 2026 в РЦСИ „Топлоцентрала“, а на 18 май е участието им в 5-ата Българска танцова платформа на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. Часове преди излизането им на сцената разговаряме с тях за пътя, който ги отвежда към „СЪ–ПОВЪРХНОСТ“.
Заглавието „ СЪ–ПОВЪРХНОСТ“ предполага съществуване „заедно“, но не и сливане. Как стигнахте до тази идея?
В.В.: Идеята дойде от нуждата да изследваме границата. Често в обществото и в изкуството се търси „единение“ – едно илюзорно сливане, в което индивидът изчезва. „СЪ–ПОВЪРХНОСТ“ за нас е признание, че сме два отделни свята, които се докосват. Лично за мен това означава да уважавам територията на другия, без да се опитвам да я колонизирам.
Вие сте партньори както на сцената, така и в живота. Къде се пресичат и къде се разминават тези две реалности?
С.Г.: Тези реалности са в постоянен диалог. На сцената използваме натрупаното доверие от живота, но там правилата са други – там сме „инструменти“ на една по-голяма идея. Пресичат се в искреността, а се разминават в това, че на сцената емоцията е структурирана, докато в живота тя е хаотична и сурова.
Спектакълът разглежда темата за различието като нещо, което не трябва да бъде заличавано. Това ли е и вашата лична позиция извън сцената?
В.В.: Категорично. Опитите за уеднаквяване на хората са форма на насилие. Вярвам, че истинската демокрация – и в една връзка, и в едно общество – започва там, където приемаш, че другият е радикално различен от теб и има право на това.
До каква степен импровизацията присъства в представлението?
С.Г.: Хореографията тук е алгоритъм от възможности, а не фиксирани стъпки. Ние работим с „жива система“ – знаем накъде отиваме, но начинът, по който ще стигнем, се решава в секундата, спрямо импулса на партньора. Това държи тялото будно и присъстващо.
Как се изгражда „етика на сцената“?
С.Г.: Етиката е в това да не използваш партньора като обект или опора, а да го чуваш. Тя се изгражда чрез отказ от доминация. Ако аз направя движение, което притиска Виолета, моята етична задача е да оставя пространство тя да отговори, а не да я потисна.
Музиката също е твое дело. Как се ражда диалогът между звук и движение?
С.Г.: Музиката за мен не е фон, тя е физическо присъствие. Често тя се ражда паралелно с движението – те се хранят взаимно. Звукът в „СЪ–ПОВЪРХНОСТ“ е индустриален, суров, на моменти тревожен, точно както е и усещането за съвременния ни свят.
Ролята на драматургията на Снежанка Михайлова?
В.В.: Снежанка е „окото“, което подрежда смислите. Тя ни помага да превърнем физическите инстинкти в концептуални въпроси. Нейната роля е да ни държи будни за това защо правим дадено движение, а не просто как.
Как визуалната среда на Ралица Тонева подкрепя идеята?
В.В.: Ралица създаде среда, която не декорира, а дефинира пространството. Светлината често е граница – тя разделя и събира телата ни, създавайки зони на сигурност и зони на риск. Костюмите са продължение на кожата ни, те не скриват телата, а подчертават тяхната уязвимост.
Как тревожността на времето се проявява в тялото?
С.Г.: Тя се проявява като напрежение в мускулите, като пресечен ритъм на дишането, като нужда от постоянно движение, което не води никъде. Тялото е архив на всичко, което се случва около нас – от новините до шума на града.
Може ли танцът да бъде форма на съпротива?
В.В.: Танцът е най-висшата форма на съпротива срещу дигитализацията на човека. В свят на алгоритми, да поставиш две потни, дишащи и уязвими тела пред публика е политически акт. Това е напомняне, че сме живи и крайни.
Какво означава да „бъдеш за другия, без да го превърнеш в себе си“?
С.Г.: Означава да го подкрепяш, докато той отстоява своята собствена свобода. На сцената това е физически преведено като споделен баланс, при който всеки носи собствената си тежест.
Как пространството на „Топлоцентрала“ влияе върху работата ви?
В.В.: „Топлоцентрала“ има сурова, индустриална енергия, която много подхожда на естетиката на спектакъла. Там няма дистанция, публиката е близо, усеща вибрацията на пода, чува дъха ни. Това прави срещата много по-директна.
Как реагира публиката на подобен тип „беззащитна среща“?
С.Г.: Хората често са изненадани от липсата на „маски“. Някои се чувстват неудобно от близостта и суровостта, други изпитват облекчение, че някой изразява тяхната собствена вътрешна борба. Важното е, че никой не остава равнодушен.
Ако трябва да опишете „CO–SURFACE“ с едно усещане?
В.В.: Електрическо напрежение точно преди буря. Когато въздухът е тежък, но знаеш, че всеки момент нещо ще се промени.
фотограф: Марин Кафеджийски
📩 Абонирай се за бюлетина на Успелите
Получавай най-вдъхновяващите истории от България директно на имейла си.


