Представление за въздишката като бунт и близост

Искра Проданова е мултидисциплинарна артистка, преподавателка и изследователка в сферата на съвременния танц. Също така е съоснователка, кураторка и артистична директорка на платформата ‘Moving Body’, създадена през 2016 г. във Варна. Най-новото ѝ представление, “Cоnfеssion of a sigh”, е посветено на една специфична форма – въздишката – трудно преведима и нееднозначна, въздишката като форма на близост и съдържаща понякога повече истина в сравнение с добре формулирани речи и изказвания. “Cоnfеssion of a sigh” гостува на петата Българска танцова платформа на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, на който Uspelite.bg е дългогодишен партньор.

В продължение на четири много интензивни дни платформата ще покаже 12 български представления и работата на над 15 хореографа. Форматът дава възможност на специално поканени чуждестранни гости, мениджъри и селекционери да гледат най-актуалното от българския съвременен танц и пърформанс. С работата на Искра Проданова се открива платформата на 16 май, a разговорът с хореографката започва сега, специално за нашите читатели.

Кой беше моментът, в който си помислихте: това, което трябва да изследвам, е въздишката?

Въздишката се появи като единствената останала възможност, а не като избор, тогава, когато публичното пространство се пренасити с говорене до изтощение. Свидетели сме на това, че колкото повече се говори, толкова по-малко езикът изглежда способен да назовава реалното. Думите днес циркулират с висока скорост, но с намаляваща плътност.

Тъкмо в този момент започна да ме интересува онова, което остава извън артикулираното. Въздишката се появи като нещо между умора, отказ, облекчение и микросъпротива. Тя не произвежда ясно послание и именно затова ми се струва важна: защото стои на границата между вътрешното и публичното, между езика и неговото изчерпване.

Представлението описва въздишката като „тих бунт“. Но това е парадокс — бунтът обикновено е шумен, екзалтиран. Може ли нещо толкова тихо да устои на натиск, да направи промяна?

Мисля, че сме свикнали да разпознаваме бунта, само когато той е шумен, видим и категоричен. На този фон въздишката е почти нищо — изпускане на въздух. Но тя е всъщност и микропаузa. Време и начин за прекъсване на потока от кризи и напрежение, натрупани у всеки от нас.

Въздишката е израз на онова, което езикът вече не може да изкаже. Значи ли това, че обявявате война на думите, на езика?

Не, представлението не е срещу езика, а срещу илюзията, че всичко може да бъде напълно артикулирано. По-скоро ме интересува моментът, в който езикът започва да се пропуква под собственото си натоварване. Живеем в среда на свръхартикулация – всичко постоянно се назовава, обяснява, позиционира – и въпреки това често оставаме все по-далеч един от друг. Въздишката ме интересува и като нещо, което все още принадлежи на тялото и не може напълно да бъде преведено. Тя не е ясна, не е еднозначна, не заема позиция по обичайния начин.

Какво се надявате публиката да отнесе със себе си след като гледа представлението?

Нямам конкретно послание, но се надявам на определено качество на внимание. Надявам се зрителят да си тръгне с усещането, че не всичко трябва веднага да бъде разбрано, дефинирано или разрешено, за да може да бъде споделено.

Кога една въздишка е по-тежка от камък?

Когато носи в себе си не само лична умора, а тежестта на свят, в който става все по-трудно да бъдем заедно. И може би когато разкрива колко крехко е общото пространство помежду ни – и колко необходимо е въпреки това да продължим да го търсим.

Гледайте “Cоnfеssion of a sigh” на 16 май, в 15.00 ч., в Топлоцентрала.