От сърце

Не за първи път пиша за проблемите на Северозападна България. Няма и да е за последен. И гледната ми точка е общо взето една и съща (все пак винаги съм си аз). Можеш да прочетеш предишните ми текстове - (Не)познатите лица на Северозапада и Северозападът протестира - от ниската раждаемост до подписката за независимост. Или да преминеш директно към сегашния. Никой от тях не е особено радостен. И този няма да е изключение. Но винаги има надежда. Може би дори само един човек да я види, пак ще има разлика.

Когато пътуваш от София към Северозападна България, пътят е магически. Природата е превзела част от него, образувала е тунели от короните на дървета над шосето. И все пак, след Враца в посока сърцето на Северозапада, сякаш минаваш една невидима граница. Пейзажът рязко се променя. Ако мислиш, че навсякъде е зле (освен евентуално в няколко големи града), стигнеш ли до Баница и Борован ще видиш, че грешиш. Има по-зле. Много по-зле, отколкото си мислиш.

Северозапада умира. Не от вчера и не от днес. На теория всички го знаем. И се опитваме да го забравим. С годините аз започнах да си ходя все по-рядко, защото е прекалено болезнено да виждаш какво е сега, когато още помниш какво е било.

Помниш пълните кафенета по центъра и тичащите навсякъде деца. Помниш огромното събитие, което беше пазарът в понеделник, и съкровищата (за мен наистина бяха такива), които можеше да си купиш оттам. Помниш тълпите ученици, които се бутат по павилионите за "настъпен сандвич" (има ли още такова нещо?), и преливащите от живот паркове. Помниш...

Но още дълго ли ще помним? Или вече започнахме да забравяме? На мен днес един документален филм ми припомни. Филм, който придоби голяма популярност в социалните мрежи, но все пак не толкова голяма, че да искаме да променим нещо.

Сутринта ми не започна с ревящо бебе, защото таткото се грижеше за него. Затова пък започна с този филм. Видях го още преди 2-3 дни, но нямах време (все нямам(е) време) да го изгледам.

За мен времето все бърза, а за Северозапада отдавна е спряло. Но не в някакъв прекрасен момент, а в мъртъв час.

Тази сутрин, още докато бях в леглото, имах 17:22 минути. Толкова се надявам да отделиш и ти. Не защото този филм за едно забравено село в Северозападна България ще промени живота ти. И не защото ще ти покаже нещо, което никога не си виждал. А защото има значение. Наистина да го видиш.

Лежейки в леглото и плачейки (това не е нещо странно за мен), си спомних за моето детство. Баща ми е ветеринарен лекар и любимото ми нещо като малка беше да обикалям селата с него. Не знам дали той беше във възторг от този факт, но ми разрешаваше да ходя и ми даваше дребни задачи, за да се чувствам полезна. Особено интересно ми беше, когато имаше много животни за ваксиниране и се запознавах с всяка крава, овца и кокошка в Северозапада. 

Ветеринарен лекар често е точно толкова важна професия, колкото човешки лекар. Защото когато кравата ти започне да ражда в 1 през нощта, но нещата се объркат и теленцето се заклещи, имаш нужда от помощ и то веднага. И колкото и да е късно, звъниш на ветеринар. Защото смъртта на една крава и нейното малко, без да преувеличавам, може да означава гладуване за твоето семейство.

Снимка: Snimka.bg/Pavel1275

Сега Северозапада гладува. И физически и духовно. Моят син (сега едва на 11 месеца) няма да познава местата, които аз познавах, защото докато порасне достатъчно, за да ги помни, тях вече няма да ги има.

Това си мислех докато гледах филма за Алтимир. Това беше и част от причината да реагирам толкова емоционално на документалното видео. Страхът, че бавно, но сигурно Северозапада изчезна. 

"Айде снимай. Че след една-две годин ще изчезне и това. Поне да го има на филм."

Това са думите на един от участници във филма. Думи, които ме жегнаха повече, отколкото предполагах, че е възможно.

Защото историята на Алтимир е историята на целия Северозапад. Рушащите се сгради, рекордно ниската раждаемост, изчезващите хора. Северозапада не е постапокалиптична научна фантастика. Той е реалност. Грозна реалност, която всички ние сме позволили да се случи.

Вярвам, че сме направили много грешни избори, за да стигнем до тук. Но дали наистина е късно да направим правилните? Време е да спрем да се бием в гърдите за това, което е било, и да видим как след като сме (били) толкова велика нация сме стигнали до тук. Да поемем отговорност за бъдещето, защото един ден ние ще сме миналото. И от нас зависи то отново да е, ако не славно, то поне светло. И ако наистина взимаме всичко назаем от децата си, не е ли редно да им го върнем с лихвите?

Отново е време за избори. Можем ли да направим правилните? Днес изчезва Северозапада, утре цяла България. И за историята няма да има никакво значение какво е било. Защото няма да е останал никой, който да разкаже.

Надявам се всеки да стане част от историята на Северозапада, за да можем заедно да я съхраним. Да посети някое забравено място и да документира с текст, снимки или филми - кой, както пожелае. Но да демонстрираме нещо важно. Социалните мрежи не са само място за селфита и фалшиви новини - нека ги използваме, за да покажем на света, да покажем на себе си какво губим. И може би така ще спечелим.