Климатичните промени поставят градовете пред все по-трудна задача като те трябва едновременно да се справят с продължителни суши, горещини и внезапни проливни дъждове. Според проф. Бригите Хелмрайх от Техническия университет в Мюнхен решението не е просто в изграждането на по-големи канализационни системи, а в преосмислянето на начина, по който градът се отнася към водата.
Хелмрайх предпочита термина „водочувствителен град“ пред популярното понятие „град-гъба“. Причината е, че метафората за гъбата предполага, че градът просто трябва да попива и съхранява вода, която впоследствие да бъде „изстискана“. Концепцията за водочувствителния град е по-широка и включва съчетание от различни мерки, пред които градската среда да се доближи максимално до естествения воден цикъл.
В ненарушени природни територии – например ливади и гори – почвата и растителността могат, в зависимост от условията, да задържат повече от 80% от валежната вода. Голяма част от нея впоследствие се връща в атмосферата чрез изпарение, а останалата се оттича или допринася за подхранването на подпочвените води.
В града картината е съвсем различна. Улиците, паркингите и сградите запечатват голяма част от естествената повърхност. Дъждовната вода вече не може да прониква в почвата и да се използва от растенията. Вместо това тя бързо се оттича към канализационната система.
Така се нарушава естественият воден цикъл. Проблемът се задълбочава при горещо и сухо време, когато растенията разполагат с по-малко вода, изпарението намалява, а заедно с него и естественото охлаждане. Асфалтът и бетонът допълнително нагряват градската среда. При проливни валежи тези запечатани повърхности превръщат водата в бързо движещ се отток, който за кратко време може да претовари канализацията и да причини наводнения.
Един от подходите е връщането на растителността в самата архитектура на града. Зелените покриви и озеленените фасади могат да задържат част от валежите и да увеличат количеството вода, което се връща в атмосферата чрез изпарение.
Друг инструмент са т.нар. инфилтрационни ивици и канали покрай улици и сгради. Те събират дъждовната вода, задържат я и позволяват постепенното ѝ проникване или изпаряване. Там, където асфалтът не е необходим, настилките могат да бъдат направени пропускливи – например при паркинги.
Особено интересна е идеята за многофункционалните градски пространства. Една площ може да изпълнява обичайната си функция през повечето време, но при екстремни валежи временно да се превръща в зона за задържане на вода.
Като пример Хелмрайх посочва Ротердам, където открити баскетболни игрища могат умишлено да бъдат наводнявани при силни дъждове. По този начин те временно поемат излишната вода и намаляват натоварването върху дренажната система.
Управлението на валежите обаче не се изчерпва с това водата да бъде задържана. Тя може да пренася замърсители от градската среда към почвата и подпочвените води.
Екипът на Хелмрайх изследва замърсители, които се отмиват от неметални покриви – например дървени покриви или такива с керамични и бетонни керемиди. За ограничаване на риска се използват инфилтрационни съоръжения и технически системи за пречистване на водата, преди тя да достигне подпочвените води.
Градските дървета също се разглеждат не просто като елемент от озеленяването, а като част от инфраструктурата за адаптация към климата.
Изследователите търсят оптималното място за дърветата и определят какво количество почвен субстрат им е необходимо, за да растат в ограниченото пространство на градовете. Проучва се и използването на материали, които задържат вода и могат да я отдават на корените по време на продължителни сухи периоди.
Друг сравнително прост инструмент са цистерните и малките резервоари за дъждовна вода, които могат да осигуряват вода за растенията, когато валежите отсъстват за по-дълъг
Но според Хелмрайх градската устойчивост не може да бъде постигната само с отделни технически решения. Водата, растителността, архитектурата, транспортът, обществените пространства и качеството на живот трябва да бъдат разглеждани като взаимосвързана система.
Ползите от подобна стратегия надхвърлят управлението на дъждовните води. Повече растителност означава по-добри условия за биоразнообразието, повече сянка и по-ниски температури в градската среда. По-добре проектираните обществени пространства могат едновременно да задържат вода и да направят града по-привлекателен за хората.
Озеленените покриви и фасади могат да се съчетаят и с енергийно ефективни сгради. Така една мярка може да решава няколко проблема едновременно – от управлението на водата до градската топлина и енергийната ефективност.
По този начин изследователите работят не само с инженери, но и със специалисти по екосистеми, архитектура, ландшафтно планиране и социални науки. В процеса участват също местните власти и жителите.
Копенхаген и Фрайбург са сред градовете, които вече предприемат стъпки към по-климатично устойчиво и водочувствително градско планиране. Но подобна трансформация не се случва автоматично. Необходими са нормативни изисквания и дългосрочно планиране – включително правила за озеленяване на покривите на обществени сгради. Според Хелмрайх един от проблемите е, че строителството често се оценява по критерия „възможно най-бързо и евтино“, без достатъчно внимание към разходите и ползите през целия жизнен цикъл на сградата. Зеленият покрив например не е само екологична мярка. Той може да подобри топлоизолацията на сградата и да донесе ползи, които се проявяват години след изграждането му. Затова при градското планиране трябва да се отчитат не само първоначалните инвестиции, но и бъдещите разходи за експлоатация, поддръжка и последствията от климатичните рискове.
Източник: Technical University of Munich (TUM)
📩 Абонирай се за бюлетина на Успелите
Получавай най-вдъхновяващите истории от България директно на имейла си.
