Лично мнение

Вече близо два месеца България е в извънредно положение. Животът на всички ни се обърна надолу с главата (или нагоре с краката). Излязохме от нормалното ежедневие и потънахме в непознатото. Черта, която, докато успеем да забележим, вече бяхме прекрачили. Но връщане назад няма. Има обаче път напред.

Вярвам, че всеки се справя със ситуацията, както може. За тези от нас, които спазват всички мерки, стоенето вкъщи започва да се отразява както на психиката, така и на физиката ни. Но дори за останалите, които гледат на заповедите най-много като на препоръки, положението не е леко. Няма къде да отидат. Забързаната делничност сякаш изчезна и остави празнота, която не всеки знае как да запълни. А вярата, че имаме какъвто и да било контрол над живота си, беше разклатена из основи.

Преди

Преди всички драстични промени в начина ни на живот аз бях човек, който иска да прави всичко. Да бъде навсякъде. Звучи изморително, но за мен беше презареждане - да общувам с различни хора, да научавам нови неща, да сбъдвам мечтите си (знам колко захаросано звучи, но не мога да го обясня по друг начин). Преди да обявят, че Земята е затворена (референция от "Отмъстителите: Война без край"), се подготвях(ме) за голямо събитие по случай Деня на числото ПИ, с което щяхме да подпомогнем олимпийските отбори по природни науки. Щеше да има различни пайове, медовина, експерименти - щеше да бъде страхотно!

Излишно е да казвам, че нищо от това не се случи (но го казвам и вярвам, че все някога ще се случи!).

Много от хората, които ме познават добре, мислеха, че социалното дистанциране ще ме доведе до депресия или поне до унилост. Все пак аз бях човекът, който искаше да е винаги навсякъде. Всички други сякаш бяха прекалено заети да бъдат заети - неясно с какво. Вечно имаха работа, спеше им се, не бяха в настроение за излизане - чувала съм всяко оправдание на света.

Много хора живееха в бъдеще време в миналото - винаги ЩЯХА да правят нещо.

Въпреки това, заедно със сина ми, мъжа ми и най-близките ми приятели, успявах да ходя на всички места, на които искам - дали става дума за благотворителен базар, разходка в планината, или брънч в ново заведение, програмата ми беше пълна.

Но колкото и странно да звучи, никога не казвах, че съм заета. Хора, които не правят нищо по-цял ден, се представяха за много по-заети от мен и не исках да им отнемам удоволствието от това. От дън душа мразя възхвалата на заетостта - все едно е някакъв медал, който печелиш. А не (както много често се оказва) липса на желание и организация.

Аз пък винаги бях свободна. Свободна да правя каквото искам с хората, които искат да го правят с мен. Свободна да ходя на кино, театър и изложби. Свободна да скачам на "Дама" и да си играя с Игинатора в парка. Свободна да не пропускам живота, който искам да живея. В нито един момент не съм съжалявала за начина, по който съм избрала да живея. Не съжалявам, че ходех по събития. Не съжалявам, че "мъкнех" сина ми насам-натам от пеленаче. Не съжалявам, че той виждаше света през моите очи и аз през неговите.

Не съжалявам, че винаги имах график за седмицата, към който се стараех да се придържам. Но най-вече никога не съм съжалявала, когато тези планове се проваляха - дали заради лошото време, или други обстоятелства, които не зависят от мен. Не съжалявах, защото знаех, че ме чакат още много преживявания и нещо интересно ще ме намери точно зад ъгъла. И това не се е променило.

Странични (д)ефекти

Това беше моят начин да живея живота си - единственият правилен за мен.

Но страничният (д)ефект от всичко това се нарича FOMO (fear of missing out) - страх да не изпуснеш нещо. А като живееш в голям град, винаги пропускаш нещо - събитията са прекалено много и често всичко се случва едновременно.

Тогава трябва да избираш, но като избереш едно, изпускаш друго. За да не го мисля прекалено, просто винаги вярвах, че съм направила правилния избор или по-скоро, че няма грешен избор. И така моето FOMO все пак не беше чак толкова лошо.

Интересен факт: FOMO-то има различни измерения, като най-странното за мен самата е книжното FOMO. Това е страхът, че когато затвориш книгата, действието ще продължи без теб. Осъзнавам колко нелепо звучи за всеки, който не го е изпитвал, но това е съвсем реален читателски страх - че героите ще правят разни неща, а ти няма да си там, за да ги видиш. Което, разбира се, е нелогично и невъзможно.

Сега

Обаче дойде извънредното положение и FOMO-то изчезна, защото нищо не се случваше (е, книжните ми страхове понякога още са си тук).

Очаквах тъгата по загубата на старото нормално, но тя така и не дойде. Мисля, че ще дойде чак когато разберем истинските измерения на промяната.

Понеже съм активна по принцип, нямаше как да стоя на едно място. Започнах да готвя, да тренирам вкъщи, да прекарвам още повече време със сина ми. Да наваксвам с четенето, че дори и с някой сериал. Имах време даже да се скарам с мъжа ми 2 - 3 пъти (доста скромно постижение всъщност).

Лошото е, че много хора са вкъщи, но пак изпускат всичко. Изпускат живота си и този на хората, които обичат. Времената са странни за всички и както е популярно да се казва, "ОК е да не си ОК". Много хора не са ОК. Няма формула, която да следваме, за да се справим - правим най-доброто, на което сме способни. Но ето я ключовата дума - правим.

Правенето за мен е единственото решение. Това не означава да създаваме "продуктивно порно", което да пускаме в социалните мрежи. Нито пък, че постоянно трябва да правим нещо - напълно нормално е да се уморяваме и да си почиваме. Никой не очаква да излезеш от карантината с пет научени езика (за говорене или програмиране) и да си минимум професионален готвач. Твърде високите очаквания към теб самия само ще засилят чувството ти, че не си пълноценен.

А ако съм научила нещо напоследък, то е, че това да се сравняваш с други хора, особено в социалните мрежи, никога не те кара да се чувстваш истински добре.

Когато става дума за това да правим нещо, аз винаги имам предвид да го правим заради себе си. На всеки нов автор в Успелите казвам едно и също - писане се учи само с много писане (а за мен има и терапевтичен ефект). Може да мислиш за писане или да четеш книги, но докато не предприемеш конкретното действие, да редиш думите една след друга, доникъде няма да стигнеш. Толкова е просто. И толкова сложно. Същото важи за повечето сфери от живота и адаптацията към "новото нормално" е една от тях.

Може да мислиш как да се адаптираш - да искаш да започнеш нов курс, да изпробваш засукана рецепта, да можеш да правиш 100 лицеви опори, да прочетеш онази дебела книга, която все отлагаш, но докато не започнеш да правиш нещо, което и да било нещо, нищо няма да се промени. И това нещо може въобще да не помогне.

Може да се окаже, че мразиш лицеви опори. Че книгата е скучна, а ястието има ужасен вкус. Да мислиш, че си се провалил. Ако е така - честито! Ти си направил нещо! Пробвал си, не ти е харесало, зарязваш го и продължаваш да търсиш нещото, което ще те извади от дупката. Това, което ще озари деня ти.

Може би е песен, която да слушаш сутрин, или да си пиеш кафето на балкона. Може да е дълъг душ или чисти чаршафи. Не знам кое е твоето нещо. Но знам, че го има. И колкото и да е "ОК да не си ОК", това не е място, на което искаш да останеш по-дълго. Потърси помощ. Не е признак на слабост да не можеш да се справиш сам.

След

Ако хората бяхме по-логични създания, щяхме да мислим дългосрочно. Дори нещо да не ни харесва, ако знаем, че трябва да преживеем някакъв дискомфорт, но може да спечелим много в бъдеще, би било логично да го направим, нали? Но не правим така. Пропускаме профилактични прегледи, които буквално могат да спасят живота ни, защото мразим да ходим на лекар. Ядем боклуци, защото вкусът им ни прави щастливи в момента, знаейки, че това може да доведе до различни последици в дългосрочен план. Стоим с хора, които ни причиняват болка, мислейки, че не бихме могли да се справим по-добре. Но не е така.

Светът се променя. Животът се променя. И ние заедно с него. Но никоя метаморфоза не е лесна. И дори да не е нужно да си "кралицата на карантината", винаги можеш да си господарката на собствения си живот. Халееси на твоето тяло и ум. Защото, "ако стоиш достатъчно време в тъмното, започваш да виждаш". Постепенно, но сигурно. Може би така, когато истинската светлина отново се появи, няма да те заслепи.