От сърце

Съвременната социална мрежа среща старомодния метод за комуникация, за да свърже хора от противоположни краища на света. Колекционери на спомени, колекционери на гледки, колекционери на картички.

До момента, в който моята прекрасна приятелка Дара ми каза за postcrossing, аз вече бях стигнала до извода, че светът е голям и има твърде много места, които никога няма да видя. Не че не се опитвах. Бях посетила някоя и друга европейска столица, поживях малко в чужбина, за да се завърна у дома по-вдъхновена и с торба, пълна с пощенски картички, които да ми напомнят за преживяното, когато истинските ми спомени започнат да избледняват.

Но исках да събера още толкова много спомени. Тя ми каза, че има неизброимо много колекционери на пощенски картички по света и ми каза къде е тяхното ловно място.

Защото, истината е, че не всеки може да пропътува света. Някои се оплакват от липса на пари, други на време, а трети са възпряни от физическа невъзможност. А всички трябва да имат възможността да видят чудесата, които крият близки и далечни страни.

Замислих се, че всички хора трябва да имат възможността да видят България. Може би само на картичка, а след време и на живо. Дара се беше заела със задачата да сподели късчета от родината върху картонените съкровища, сега беше и моят ред.

Рostcrossing е платформа, или социална мрежа, за колекционери на пощенски картички.

Регистрираш се, теглиш име на човек, на когото да изпратиш картичка с много специален код, който трябва да изпишеш задължително в полето на текста. Когато човекът получи картичката ти и регистрира кода, някой, някъде, във все още неизвестен за теб град, от комфорта на дома си, тегли твоето име и твоя адрес. Всичко става на случаен принцип и се базира на момента на изненадата и очакването.

Дара праща картички от години. Има вече над 300 изпратени и получени. Запознала се е с много хора по света, с някои от които се е виждала дори на живо и си е пращала картички извън системата на социалната мрежа. А аз бях започнала да си мисля, че хората са загубили надежда в пощенските услуги.

През април няколко картички прелетяха от Лисабон до София, след като трудно се справих със системата на пощенските услуги. Мислено ги следях по целия път към дома и за моя радост пристигнаха след една седмица. Получателят не ги очакваше и те предизвикаха у него, напълно естествено, силни вълнения. Не е като съобщение във фейсбук.

В главата ми са Коледа, рожденият ден и всички национални празници в едно. Един прекрасен момент, в който отваряш пощенската си кутия, която отдавна не е пипвана, може да установиш, че е цялата в паяжини, а ключът заяжда.

И все пак крие в себе си прекрасни изненади, края на дълго очакване. Картички от различни краища на света, малко поочукани от дългия път, но все още пазещи аромата на всевъзможни приключения и няколко думи от непознат, които могат да ти сгреят сърцето, колкото и обикновени да са те.

Не ми отне много време да разбера защо postcrossing ми носи толкова много радост и въодушевление. Цялото преживяване те предизвиква да си дисциплиниран и организиран.

Теглиш имената и адресите на няколко човека наведнъж, чието вълнение от отварянето на пощенската кутия зависи от теб. Търсиш подходящите картички, измисляш оригинални пожелания, а после се бориш с леличката от пощата, която не знае колко марки да ти даде за пратка до Щатите.

И всичко това струва малка сума пари, но си е разход, няма какво да се лъжем. И все пак обичам да си представям радостта, която би предизвикала картичка с гледка към Александър Невски, която съм изпратила до Русия. И може би и желание някой ден величествената катедрала да бъде посетена.

Истината е, че имаме нужда да се научим на малко търпение. В свят, в който сме свикнали с поръчването на стоки по интернет, пристигащи на следващия ден и с любовни съобщения, които стигат получателя си мигновено, знаем твърде малко за чакането.

А пощенските служби може да са много по-бързи, отколкото някога са били, но не действат на принципа на магията. И все пак, в повечето случаи чакането си струва.

Ето колко е лесно да се свързваме помежду си, мисля си аз. Все говорим колко е чудесно, че сме граждани на Европейския съюз и границите на други държави са отворени за нас. Имаме възможност да пътуваме, да откриваме нови места и хора, а все пак не го правим. Остава си една прекрасна теория.

А ето, че тя минава към практиката. Цял куп колекционери на пощенски картички, които с радост ще опознаят родината ти макар и от една снимка. Една от най-позитивните платформи, които можеш да срещнеш в живота си, е толкова достъпна като клик едно, две, три и си регистриран.

Бързам към пощенската кутия. Слизам по домашни дрехи и джапанки. Вълнението си заслужава някой съсед да те изгледа недоверчиво. Картичка от Владивосток. Може би един ден и там ще отида...