От сърце

Когато сядам да пиша този текст, е 23:28 ч. Извадих лаптопа си изпод леглото и мъжът ми ме погледна въпросително. Казах му, че отивам да пиша текст. Не че се случва за първи (или 21-ви) път, но сега беше учуден, защото снощи съм спала 2 – 3 часа. Синът ни (Игинатор на 2 години и половина) е малко болен и беше решил, че сън не ни се полага. Цял ден бях като ударен самолет и само чаках да си легна. Но се случиха... неща.

7 минути. Толкова бяха необходими на една група във Фейсбук да ми върне вярата в човечеството. Последва още около половин час, в който коментарите и реакциите се трупаха. И ако после някой ми каже, че хората не си помагат, ще го ударя с нещо тежко и евтино. Че българите това или онова. Аз никога не търся неща, за които да пиша, но винаги пиша за тези, които си заслужават. Не защото такава е работата ми, а защото такова е призванието ми и то ми носи чувство за правилност (леле, колко високопарно прозвуча!). И защото историите за доброто сами ме намират (сигурно знаят, че съм писарушка в позитивна медия, и ги привличам като магнит!).

Напоследък имам много работа покрай обичайните си главноредакторски задължения и кампанията за доброволно кръвоДАРяване, която стартира в началото на месеца, Искаме твоята кръв! (още има време да се включиш в нея!). На всичкото отгоре синът ми не е на ясла, а една близка ми писа, че има нужда от превод на медицински документи на английски език. Баща ѝ има онкологично заболяване в напреднал стадий, доколкото разбирам, прогнозите не са добри. Но както всеки от нас би постъпил за свой близък, те търсят начини да помогнат и искат да се допитат до болница в Турция. За целта две епикризи и едно изследване трябва да се преведат на английски, но те не могат да си позволят сумата, която са им съобщили.

За съжаление, аз не мога да превеждам на такова ниво на английски език, затова единственото, което ми хрумна, е да публикувам пост в групата Професионални и фрийланс услуги. Надявах се поне някой да даде по-ниска цена, без да подценявам ничий труд. За 7 минути вече бях получила първите коментари от хора, които искат да направят превода про боно. Всъщност имаше опашка от ЧОВЕЦИ, които искат да помогнат, и входящите ми съобщения се множаха. Предложиха ми и превод на турски език, отново безплатно. Една жена се свърза с мен и директно поиска сметка, по която да преведе сумата, необходима за превода. В крайна сметка документите ще преведе една жена лекар, която ми писа лично съобщение и мисля, че е най-подходяща в случая.

Меко казано бях изумена. И още съм.

Не защото не вярвам в хората - като главен редактор на позитивна медия, всеки ден имам много поводи да се усмихвам (и да плача), имам "лукса" да чета истории, които връщат вярата ми в човечеството. Но когато изпиташ чувството от първа ръка, е някак... прекалено. Прекалено емоционално. Прекалено истинско. Прекалено невероятно. Но ето че си е съвсем вероятно.

Всички понякога имаме нужда от помощ. Имаме нужда някой да ни подаде ръка. И аз не съм направила кой знае какво в случая - написах един пост в група в социалните мрежи. На това минимално усилие се отзоваха десетки хора с протегнати ръце, готови да "издърпат" непознат човек. Като страхотна съвременна версия на "Дядо вади ряпа"! И сред всичко, което се случва напоследък, сред държава (и свят), потънала в хаос, страх и конспирации, ги има и тези, които просто искат да помогнат. Да дарят времето и познанията си. Защото "нали затова сме хора, да се подкрепяме в тежките моменти". Да, затова сме ХОРА.

Благодаря на всеки, който писа - вие сте суперски! Искам да знаете, че високо ценя труда ви и макар че не ви познавам лично (нито вие мен), се радвам, че живеем по едно и също време на Земята. Пък било то и такова смутно време. А който чете тези редове, нека знае, че доброто дебне отвсякъде! И често само трябва да (п)опиташ!