От сърце

Този текст сигурно ще е малко (или много) хаотичен. Такива са спомените ми. Връхлетяха ме от нищото. Като лятна буря. Разхвърляни и далечни, но толкова живи. Може би ще си останат такива завинаги. Моите лета преди (не чак толкова) много лета.

Сигурно някои от спомените ми съвпадат с твоите, но има и такива, които са неповторими, само мои. Точно както ти имаш спомени, непознати за друг.

СПОМНЯМ СИ...

...баща ми и дядо ми с пръскачката. Пръскаха лозите против нещо (и досега не знам какво беше). Пръскачката беше много чудно съоръжение, по-тежко от мен.

...как баба ми приготвяше кисело мляко с пресни малини, които аз бях набрала. И как ме учеше да садя пипер (нещо, което сега едва ли ще мога да направя) и да връзвам доматите. Как мама печеше стотици чушки за лютеници и лютики на старата ни печка. Правенето на буркани беше много отговорна задача и от всичко се затваряше по много – все пак се очакваше да ни изкарат цяла зима.

Май няма нищо по-тъжно от празно мазе.

...как с брат ми се опитвахме да хващаме светулките на двора и как „крадяхме“ джанките на баба Анка (но ние не бяхме виновни, че дървото наполовина беше надвиснало над тротоара, извън оградата и двора ѝ!). Как се радвахме на лятото, защото можехме да играем до припадък, тъй като се стъмнява късно.

...прането на килими – любимото ми занимание! Можехме да се пръскаме с маркучите и да джапаме боси във водата.

Спомням си и прибирането на царевицата – дейност, която изискваше цялата улица да се събира заедно.

Жените и момичетата белехме кочаните, а мъжете ги прекарваха с РК 1 (ръчна количка с едно колело) до кошовете за царевица. Понякога се случваше да работим  до полунощ, но за нас, децата, това беше оправдание да не си лягаме. До ден днешен обожавам варена царевица и мога да ям само това цяло лято!

Разказвайки всичко дотук, мога да кажа, че родителите ми се опитаха да ме научат да съм трудолюбива и въпреки че в момента „ръчният труд“  ми е много далечен, обичам да работя.

Вярвам, че упоритата работа е в основата на всеки успех и (явно) се възпитава от най-ранна детска възраст.

...миризмата на пушек, която се носеше през цялото лято, защото бурканите се варяха в казана всеки ден. Спомням си как вечеряхме навън под асмата – не сме имали модерна беседка, просто маса със столове и пейка. Най-вкусните салати на света съм изяла там.

Това беше времето, когато баща ми говореше повече (може би от ракията или виното?) и ми разказваше истории от това, което тогава възприемах като „времето, когато е бил млад“.

Само че баща ми и тогава беше много млад, може би дори по-млад, отколкото съм аз сега, но не го осъзнавах напълно.

...вкуса на плодовете и зеленчуците, уханията на пръстта и как баба не я беше страх от попови прасета (а те са си супер гадни!). Спомням си как се научих да карам колело и вечно ожулените си колене. Спомням си колко много се упражнявах, докато се науча да правя мост и как мразех да спя на обед (най-голямата грешка в живота ми, сигурна съм и в твоя!).

Спомням си първите прочетени (с интерес) книги - Астрид Линдгрен заслужава всички сърца на света, и как се влюбих в четенето.

...как родителите ми ме караха да ставам рано, нищо че сме във ваканция. Как брат ми се катери по външната ни врата и прави набирания. Спомням си как миришеха цветята (не че имахме много цветя, овощната градина беше с предимство) и дори че едно лято ни откраднаха обувките.

Спомням си прохладата на къщата ни и как преди да вляза в стаята карах брат ми да оглежда за стоножки и разни други съмнителни твари.

...колко много се радвах като ми даваха пари за сладолед (на клечка!). Не си спомням защо беше толкова важно да е на клечка, но беше въпрос на „престиж“. Спомням си как подскачах на дама (това го правих и онзи ден всъщност) и ластик. Спомням си как ми откраднаха колелото, докато купувах хляб от хлебарницата, и колко разочарована беше мама, че съм го оставила без надзор.

Спомням си и как хлябът никога не стигаше цял до вкъщи, защото беше топъл и ухаеше неустоимо (аз съм класик и обичам най-много крайшника).

Ако продължа да си спомням, този текст ще продължи безкрайно. Но не това е целта ми. Време е ти да си спомниш.