Моля ви, не винете футбола!
В последните няколко дни освен непрестанните новини около местните избори и какофонията, която се създава около псевдоконфликта между националното и родното, с наближаването на Деня на народните будители и Хелоуин в медиите и социалните мрежи отново се промъкна мълвата за расисткия скандал по време на футболния двубой между България и Англия.
Прочетох, че на България ѝ било малко наказанието, както и че все още целият свят бил възмутен, но ме боли от това, че футболът трябва да търпи последствия заради подобно поведение.
Подобни, за жалост, грозни сцени дават повод на мнозина да нападнат тази игра и да категоризират всички запалянковци с обидни епитети. Има и такива, но просто голяма част от обществото си е изградила грешна представа за тази игра и нейните привърженици. Има и крайности, не го отричам, но крайности се срещат в много направления от живота ни.
Та, обратно на темата за футбола. Факт е, че тази игра понякога дава сцена на омраза и насилие, но това винаги е лесно да го отбележим. Моето лично мнение по въпроса е, че хората, които причиняват вреди и се държат така агресивно, биха го правили и на други места. Така че не е особено желателно всички привърженици да се поставят под общ знаменател.
Защото съм сигурен, че всеки един, който изпитва дълбоко уважение и любов към този свещен спорт, може да изброи толкова много радости, които футболът ти подарява. В днешния свят, където, въпреки глобализацията и модернизацията, между хората расте едно отчуждение и се наблюдава дискриминация на най-различна основа, не са много нещата, които могат да сплотят хиляди. Но ето ви едно. Футболът.
Аз лично трудно бих се сетил за нещо, на пръв поглед така просто, което да сплотява хиляди дори за 90 минути. Понякога дори милиони. Нещо, което за час и половина прави непознатия пръв приятел, а възрастния мъж близо до теб близък като баща.
Знам, че ще има хора, които ще кажат, че този спорт всява само омраза, но това е въпрос на личен избор и най-малкото на човешки качества, които даден индивид притежава или не. Защото няма нищо лошо в това за 90 минути дори с най-близкия си приятел да облечете тениски в противоположен цвят и да подкрепите отборите си. Не означава, че се мразите. Значи, че обичате различни неща. Но често това е разбирано погрешно. Все пак можеш да отидеш на стадиона и да подкрепяш тима си, а може и да отидеш, за да мразиш противника. Всичко е въпрос на избор.
Но за това не е виновен спортът. Може да е виновна средата, ситуацията, било то политическа или социално-икономическа, но не е виновен футболът.
Защото този спорт е дал на милиони хора по света много приятели, спомени, емоции. Футболът ми е създал толкова много приятелства и контакти, а това не важи само за мен. Изградил е една по-силна връзка с баща ми, въпреки че клубните ни принадлежности са различни. А това също не важи само за мен.
Да, ще има хора, които ще кажат, че футболът в България дори като фен култура е на светлинни години от този в Европа, но това е тяхно мнение. Аз не искам да им го отнемам. Но те забравят, че този спорт е изпълнен с емоция. Ако някой желае 90 минути да си седи кротко на седалката в тишина и да наблюдава, нека отиде на театър или пък да гледа пред телевизора.
Ще има хора, които ще кажат, че футболните фенове у нас са ужасни, но пък наскоро разбрах следното. Благоевградският фен клуб на ЦСКА е дарил 9000лв. на детското отделение в града.
Да не споменавам, че доста често се организират благотворителни турнири от различни фен маси в страната, но това сякаш остава скрито за онези, които са решили да негодуват против българския футбол, който страда поради други причини.
Вчера повече от 30 000 привърженици пропътували близо 200 км, за да подкрепят любимия си отбор в мач с "Херта" за Купата на Германия в Берлин. И става въпрос за Динамо Дрезден, който сега е във втория ешелон на немския футбол. Просто защото тази игра учи на много.
Емоцията, която футболът може да ти подари, е необятна. Защото се научаваш, че страстта не се купува. Независимо от милионите, които се наливат в този спорт, има традиции, които не умират и ценности, които не се захвърлят.
Защото и при нас се е случвало третодивизионен отбор, но с традиции и верни привърженици, които не предават своята футболна любов, да напише история. Тогава 35 000 хиляди души на стадион „Васил Левски“ видяха как техния отбор става шампион. А страстта не се купува, не и в тази игра.
Защото на трибуните всички са равни. Там различията падат, но това не означава, че всеки един пада под общата гилотина на негативното мнение в обществото. Тези, които са проблемни на стадиона, често са проблемни и в действителност, както и обратното. Разбира се, има и изключения. А виковете и нападките ще ги има, защото това не е игра за събитийни фенове. Там има страст и емоция. Но е наистина тъжно, когато страстта се превърне в омраза, тогава оправдания няма. Но не е виновен спортът или клубът, а самият индивид. Защото всеки отговаря за решенията и държанието си.
И в такива ситуации винете каквото или когото пожелаете, но, моля ви, не винете футбола, той не е виновен за нищо.
