Изкуство

До 19 юни в четири различни пространства из София ще бъде показан поетическият видеотриптих „Друга светлина“, създаден по идея на художниците Ралица Тонева и Спартак Йорданов. Градски точки, в които всеки посетител може да открие това произведение върху съвременна българска поезия, обединяващо работата на артисти, които се занимават с литература, визуални и сценични изкуства и музика са: Софийският университет „Св. Климент Охридски“ (Ректорат, Северно крило, ет. 1), Столичната библиотека, Дом на киното и Националния природонаучен музей при БАН. На 17 юни от 18:15 ч. видеотриптихът ще бъде представен и на голям екран в Дом на киното, а след това всички части на „Друга светлина“ ще бъдат качени онлайн и достъпни за свободно гледане.

И докато се наслаждаваме на тази вълнуваща поетична среща из града, разговаряме със сценографската и светлинен дизайнер Ралица Тонева за замисъла ѝ, равнопоставенността между изкуствата и за специфичната визуална техника, която заедно със Спартак Йорданов разработват от години.

Познаваме триптиха като формат най-вече от литературата и изобразителното изкуство. Защо избрахте него за своя проект, какво означава „видеотриптих" и кои са трите му съставни части в този случай?

За видеотриптих първоначално говорихме в работните версии на проекта. Беше кратък начин да назовем тази серия от видеопроизведения. В последствие започна да става все по-ясно, че трите миниатюри ще бъдат мислени и представяни заедно, като част от едно общо произведение, което нарекохме „Друга светлина“, но също така тази тройност се отнася и към формата, създадена от три основни елемента – литература, изображение, музика/глас. Проектът, разбира се, може да има продължение в бъдеще в различни формати.

Често работите като сценограф и светлинен дизайнер в различни сценични проекти. Там сякаш вашата работа по-скоро следва да е съобразена с общата рамка, зададена от хореографа или режисьора. За създаването на „Друга светлина" обаче работите с поезията на Илко Димитров, Радослав Чичев и Цвета Софрониева, с актьорите Елена Димитрова, Цветан Алексиев и Юлиана Сайска, както и с музиката на Любомир Брашненков и Ангел Додов в по-различен тип отношения между отделните изкуства, а именно на едновременност и равнопоставеност.

Как протече този процес и как той се отличава от другите ви проекти досега?

В сценичните изкуства далеч не е задължително да има централизирана система, т.е. въпросът кое изкуство към кое се адаптира, е плаващ. В моята работа като сценограф имам опит и в представления с хоризонтална структура. Това не означава, че липсва водеща фигура, но нека кажем, че елементите имат повече „въздух“, тяхното сглобяване е в относителна доминация. В този смисъл наистина има съобразяване и взаимодействие, но също така всяко от изкуствата има себестойност, не само допълваща функция.

Към подобен тип съчетаване на изкуствата се стремихме и в работата по „Друга светлина“. Това беше важно особено по отношение на музикалната композиция. Стихотворенията е ясно, че са самостоятелни произведения, но и звуковата композиция, и живописната работа могат да функционират самостоятелно и имат свой облик.

Изборът на текстове беше до голяма степен интуитивен. Елена Димитрова направи първата селекция, от която избрахме стихотворения, които биха допуснали да бъдат поставени в контекста на подобно взаимодействие, имат някаква загадка, пукнатина, долавят нещо трудно обяснимо. Движат се в няколко нива на разбиране и сякаш това е, което прави връзката с абстрактните изображения и допуска звуков и визуален експеримент.

Поставянето на поезията в режим на взаимодействие с опити, които стимулират асоциативно мислене, търсят точки на уголемяване и смаляване, ритмизирането нa речта и паузите, доведе и нас до пo-органично разбиране, до потапяне в текста. Стихотворенията станаха достъпни, разгърнаха се и се проясниха, започнаха да резонират с някои елементи, с други да заглъхват и решенията станаха лесни.

В този процес лично за мен отново се потвърди убеждението, че изкуствата имат склонност щедро и неочаквано да си взаимодействат, която се отключва при вписването им в адекватна рамка, и горе-долу тук се изчерпва степента на полезен контрол в тази игра. Бих казала същото и спрямо моя опит по отношение на сценичните изкуства. Силните текстове взаимодействат добре с друг силно изразен авторски подход. Всеки опит да се смъкне летвата към нещо безопасно и илюстративно, не работи добре за цялото.

За заснемането на „Друга светлина" прилагате авторска техника, която съвместно със Спартак Йорданов разработвате вече 12 години, като експериментирате с различни течности. Разкажете ни повече за нея. 

Когато започнахме да се занимаваме, може би през 2008-2009 г., Спартак вече правеше опити с визуализации с шрайбпроектор на концерти. Това се правеше тогава директно на сцената. Постепенно започнахме да експериментираме с горе-долу всичко, което можеше да бъде фотоувеличено – предмети, материали, течности. Първите ни общи срещи с други изкуства бяха на живо в поетичния пърформанс „Акордеон“ и във второто издание на „Аларма пънк джаз“.

Тогава започнахме да разбираме потенциала на тази движеща се живопис да реагира на думите и звуците. Създадохме заедно с музиканта Венцислав Диков проекта „Макростанция“, отново във формат на живо представяне – като аудио-визуален пърформанс с много импровизация и взаимодействие между двете изкуства. С течение на работата и участията, които имахме с „Макростанция“ между 2011 г. и 2015 г., започнахме да развиваме именно това смесване на изкуствата и есетически се ориентирахме повече към абстрактната живопис. Започнахме да черпим от течения в живописта от 60-те – жестовата живопис, ташизъм, да мислим тази техника по-скоро като изразно средство отколкото като атракция.

С други думи, след дълъг период на начален ентусиазъм, започнахме да моделираме работата си насочено по отношение на композиция, движение, крупност, асоциативни връзки и други категории, свързани с визуалните изкуства. Това формира и нашата авторска рамка в този жанр, който напоследък стана доста популярен и има множество проявления под името „Liquid art” и др.

Предстои да видим проекта в различни публични среди, а после той ще бъде качен изцяло онлайн. Какво значение има мястото за начина, по който съществува "Друга светлина", и за начина, по който се среща с публиката си? 

Всички напоследък свикнахме с онлайн изкуство. Това е една логична среда за пребиваване на видеоработа – контролиран и удобен начин на представяне, логичен архив, средство за преминаване на физически граници и споделяне на съдържание. Но не е достатъчно. Проектът „Друга светлина“ е замислен преди 2 години в контекста на тогавашните ограничения, но и тогава не искахме да го ограничаваме само до онлайн представяне.

Заедно с Демна Димитрова обсъждахме начина на представяне, като от самото начало работим в посока живата среща и онлайн представянето да се допълват. С времето започнахме да изплуваме от изолация и да разширяваме периметъра във физическите пространства за среща. Стремим се да попаднем на разнообразна и случайна аудитория. В естетически план това смесено представяне е по-скоро един отворен опит, тъй като ние почти не контролираме позиционирането на видеоинсталацията в различните пространства, разчитаме изцяло на техническите дадености на пространствата-домакин. Процесът е динамичен, като начините стават все по-разнообразни, появяват се нови партньори и локации, нов контекст.

Лично аз харесвам да бъда разхождаща се публика, както и случайно да попадам на изкуство, харесвам блуждаещото внимание и паузите в рутината, което присъствието на изкуството в едно достъпно градско пространство може да провокира.

Заедно с това обаче харесвам и представянето на изкуство в контролирана среда, където работата може да бъде видяна и чута технически по най-добър начин. Благодарение на нашите партньори в проекта имаме и двата типа публично поставяне, което е повече от чудесно.

Стреми ли се "Друга светлина" да хвърли друга светлина върху нещо познато, или по-скоро търси да "осветли" нещо невидимо? 

Да, в действителност точно този въпрос си зададохме и ние, когато обмисляхме заглавието. Може да се каже, че първото е валидно по отношение на речта/поезията, която обаче далеч не е нещо познато, всяко стихотворение е една „непозната земя“.

Второто е валидно по отношение на самата тъкан на взаимодействие, процес, който не подлежи на твърде подробна вербализация. Колебаехме се къде да сложим акцента в заглавието и в крайна сметка махнахме „В“-то в началото.

Фотокредити: Яна Пункина (Аларма Пънк Джаз), Яна Лозева, Жоро Аранжоро