От сърце

„Красиви сте, но нищо не струвате – казал им той. – Човек не може да умре за вас. Разбира се, някой случаен минувач ще реши, че моята роза прилича на вас. Но само тя струва колкото всички ви, защото тъкмо нея съм поливал. Само нея съм пазил под похлупак. Само нея съм заслонил зад параван. Само гъсениците по нея съм убивал (без онези две-три, които ще се превърнат в пеперуди). Защото само нея съм слушал да се оплаква или хвали, а понякога дори и да мълчи. Защото тя е моята роза.“

Обзалагам се, че когато четете тези редове, в ума ви изниква нечий образ, нечия усмивка и нечии очи. Нека позная – на вашата роза, една-единствена сред всички други. Не е толкова трудно да се досети човек – колкото и да сме различни, стане ли дума за любов си приличаме ужасно много. Защото макар и да обичаме различно, всички ние обичаме. И именно това е важното.

Е, и аз, когато пиша тези редове, мисля за един-единствен човек. За моята едничка роза, на която съм посветила вниманието си и чието мълчание съм споделяла. Моята роза, за която съм се грижила, която съм поливала и от която, в замяна на това, съм получила най-хубавия подарък – мисълта, че е моя, че аз обичам само нея и тя - само мен.

С „Малкият принц“ съм се срещала два пъти през живота си. Първия път бях просто дете, бях прекалено малка, за да разбера дълбокия смисъл, в който е обвита всяка една дума. Няколко години по-късно, вече 20-годишна и горе-долу пораснала, прочетох книгата отново. И не можах да я оставя. До 2 часа през нощта. Когато я приключих, исках да започна да я чета отново. За съжаление, трябваше да заспивам, защото на следващия ден ме очакваха задълженията ми на възрастен.

А вече така не ми се искаше да бъда възрастен! Не можех ли отново да съм малко дете, като Малкия принц, и да обикалям из планетите, да се срещам с различни хора, лисици и какво ли още не, да научавам нови неща за света около мен и животът ми да е едно безкрайно приключение. И винаги, винаги да се връщам при моята роза, защото тя има нужда от мен точно толкова, колкото аз от нея. И тогава се замислих…

Никой и нищо не може да ме спре да го правя. Никой не ме задължава да съм възрастен, ако не искам (а кой би искал, не знам). Мога да мечтая, да пътувам (засега само на нашата планета, но не се оплаквам), да задавам едни и същи въпроси, докато не получа желания отговор, и всеки ден да научавам по нещо ново за света около мен. И никога да не позволявам детското в мен да умре.

Никога да не спирам да уча и да любопитствам. Защото „Малкият принц“ не ни учи само на това какво е любов и приятелство, а и на това колко е важно да не губим стремежа си към знания. Всъщност учи ни на това, на което имаме нужда да бъдем научени. Показва ни и колко е важно винаги да поддържаме огъня в себе си.

Е, аз никога няма да загубя искрицата в себе си. Никога няма да позволя на детето в мен да се превърне във възрастен и колкото и разумен човек да съм (а аз като цяло съм доста разумен човек), няма никога да позволя на разума да убие въображението ми и да угаси страстта ми.

И винаги ще обичам моята роза. Тази, която пазя под стъклен похлупак, защото не искам някоя овца без намордник да я изяде; тази, която съм поливала, защото не искам да увехне и да загуби благоуханието си; тази, на която съм посветила своето време и която ме прави щастлива и тази, при която винаги ще се връщам. Тази, която винаги ще е там и ще ме чака. Защото…

„Ако човек обича цвете, което е единствено сред милионите и милиони звезди, това е предостатъчно, за да се чувства щастлив, когато ги гледа. И си казва: „Моето цвете е някъде там…“