Култура

Признавам се, че ги гледах за първи път малко случайно. Нямах никакви очаквания и останах изключително приятно изненадан. Истината е, че тяхната емоция те грабва от първата минута на първия етюд и те пуска чак когато излизат да се поклонят на финала. И мен ме грабнаха. При това много. С тяхната непринуденост, емоция и...куфари. И с удоволствие ще ги гледам отново. Надявам се да го направиш и ти, читателю. В този материал ти споделям за „Миграцията на белите китове“ чрез един разговор с „виновника“ за това тези талантливи младежи да са заедно на една сцена - Станислав Станев (Станката).

Аз съм Станката. Актьор съм. Опитвам се и да режисирам. Понякога, когато съм бесен - пиша. Постоянно съм влюбен.
 

„Миграцията на белите китове“ е спектакъл без думи, но това не означава, че е пантомима. Всъщност изобщо не използваме средствата на пантомимата (не бихме и могли). Можем да кажем, че това е визуален театър (по определението на доц. Петър Пашов). На сцената виждаме да протичат съвсем нормални човешки взаимоотношения, които обаче са поставени в друга среда. От една страна, това е условността, която предлага черната кутия на сцената (заедно с осветлението и озвучението), а от друга страна, старите куфари, които използваме като средство за общуване. 

Наложи се да измисля името набързо, тъй като трябваше да се запишем за участие във фестивал, а спектакълът още не беше готов, и все пак, то не е случайно. Миграцията е злободневна тема или поне я превърнахме в такава най-вече от страх, а всъщност тя е непрекъснат процес в съществуването на всички животински видове. При човека, този процес винаги е свързан с някаква особена жестокост. 

За мен е без значение дали работя с деца или с професионални актьори (които също са невероятни деца). Куфарът е доста използвано средство и в театъра, и в киното - в една от първите международни лаборатории в ДКТ Стара Загора работихме с куфари и въжета. С „тези“ правихме много упражнения за обща концентрация, разпределение на вниманието и партньорство, след което се опитахме да изследваме различни материи и предмети от бита. Накрая им предложих да пробваме с куфари и това така развинти въображението им, че се наложи да направя спектакъла. Василена, Илияна, Йоана, Теодора, Лили, Мария, Сисо, Жулиен, Георги, Сашо - това са тези (бел.ред - продължават да са наричани така в текста). Половината вече са студенти. Даже двама се влюбиха - един в друг. Най-хубавото е, че май всички се влюбиха в театъра.

„Тези“ се превърнаха в отбор. Мисля, че разбраха какво е да са заедно, въпреки различията си, а те са много различни. Принципът на работа в лаборатория ги превърна в скачени съдове и наистина единствено процесът беше важен за тях. Това им помогна да се разкрепостят и да заявят себе си като личности, надмогнали егото си. А бе, рокендрол!

Етюдите са изцяло хрумвания на „тези“, провокирани от основните теми, които поставих. После естествено ги доразвихме заедно и ги подчинихме на цялото. Докато си експериментирахме с възможностите на куфарите се родиха и взаимоотношенията между героите в различните етюди.

Основните теми бяха любовта и пътуването. Разгледахме пътуването като възможност да откриеш любовта, но и като бягство - бягство от проблемите, хората, а когато бягаш продължаваш да носиш всичко със себе си, само дето вече си загърбил хората, които обичаш и те обичат. Така човек се превръща в звяр, а пътят - в кошмар.

Нямам конкретно послание към хората и с „тези“ се стремихме просто да сме открити един към друг. Мисля, че го постигнахме до голяма степен. Надявам се, това да личи и в представлението. Колкото до публиката - всеки, който се припознае в някой от героите или в ситуациите, в които те са поставени, ще открие своето собствено послание. Оставяме тези мисли да се родят в главите на хората.

Можете да ни гледате в Младежки дом - Стара Загора, всеки път, когато „тези“ решат. Следете и страницата ни във фейсбук - Театрална експериментална трупа "ТЕЗИ". Освен, че „Миграцията на белите китове“ ще продължава да се играе, вече работим и по ново представление. Репетициите пък са открити. Добре сте ни дошли.