Каузи

Неведнъж съм писала за това колко не обичам да бягам, но тъй като това е пореден текст за бягане, сигурно вече си започнал да се съмняваш в думите ми. Ако обаче погледнеш статиите ми за тичане назад във времето, всички те имат нещо общо помежду си - винаги става дума за бягане с кауза. Бягането с кауза не е състезание (поне за мен не е) и е почти поносимо, а Run2Gether е най-голямото такова и се радвам, че бях част от събитито и тази година.

На 28 май (събота) от 10:30 ч. мястото пред НДК започна да се пълни с хора с еднакви тениски (така знаем, че са от "нашите"), усмивки, музика и добро настроение. Всички бяхме там, защото искахме да тичаме, за да помогнем - като съберем пари за регулярни адаптирани обучения на младежи с различни възможности в Jamba - хъб на възможностите. Отново стотици хора и десетки компании се обединиха в подкрепа на включването, приемането и равнопоставеността на хората с увреждания в България. Защото равните възможности не трябва да са лукс, а нормално човешко право.

Оказа се, че всяка година бягам с различни хора и тази не направи изключение, тъй като бях с (най-готините!) колеги от Edoms - български стартъп, за който (също) работя и който успява не само да осигурява работа, но и да се включва в различни инициативи, което за мен е един от най-важните критерии за удовлетвореност на работното място (да, пристрастна съм). В 11 ч. заедно с Петър, Петя и Боян се наредихме на старта, не се включихме в зумбата, но все пак се забавлявахме от приятното жужене около нас. В 11 и нещо (не си спомням точния час, но за разлика от миналата година, бягането почна доста навреме) началото беше дадено и полека-лека се придвижихме към старта.

Както споменах още в началото, бягането е кардиото, което наистина въобще не харесвам (практически бих спортувала всичко друго и донякъде го правя) и положението не се подобри особено докато слънцето ми напичаше главата и по маршрута почти нямаше сянка. Това е и забележката ми към тазгодишното събитие - до миналата година то се състоеше в Борисовата градина, където се бяга по алеи и между дървета, доста по-добър вариант, дори да не си фен на тичането.

Тази година маршрутът беше около НДК - това не е първото ми бягане там (няма и да е последното), но освен липсата на сянка, в парка се вдига много прах, дори да не минават стотици чифтове крака. Ако все пак бягането трябва да е там, предложението ми е часът да е доста по-ранен, тъй като в един момент въздухът не се дишаше, а се дъвчеше (и то трудно).

Силно слънце плюс прах не са оптималните условия, но в крайна сметка атлетите не се влияят от тези неща - нещо, което се опитвах да си повтарям, макар че не съм атлет. Колегите ми бяха решили, че ще бягат с моето темпо, въпреки протестите ми. Така и не успях да ги убедя и заедно се движехме към финала (както вече споменах, наистина са много готини и ако все пак ти се налага да тичаш, намери твоите хора). Къде с тичане, къде с ходене (особено на качванията на Моста на влюбените) и с надъхване от страна на други участници и държащите флагчетата по маршрута, все пак стигнахме до финала и даже не бяхме последни, въпреки всички положени от мен усилия.

Мина ли финиша винаги изпитвам еуфория (най-малкото, защото всичко е свършило:) и се радвам, че направихме нещо смислено, както за самите нас, така и за тези, на които помагаме. Петър и Петя дойдоха от Враца специално за бягането, което си е истинска отдаденост, а Боян дойде с метро (в почивен ден, което също не е за подценяване предвид честотата на градския транспорт в София:). Като цяло аз най-често тренирам сама и съм свикнала да е така, но когато хората са толкова чудесни, няма как да не си прекараш добре. Заслужихме си смутитата (и медалите, които всички получават!) и ще се върнем пак догодина, за да мога отново да мрънкам колко не обичам да бягам.

Дотогава подкрепяй каузите, в които вярваш - патриотично е и те прави по-секси (това го казвам, защото трябва да се казва, иначе хората не искат да правят нищо, ако няма да станат по-секси). А и така винаги ще имаш тема за разговор!