Октаново число

От какъв материал са направени културните инициативи, по които работиш? Колко са чупливи и колко са издръжливи? 

Напоследък съм се отдала на една от големите любови в моя живот – литературата. Току-що приключихме Осмото издание на Софийския международен литературен фестивал, който се проведе за първи път изцяло онлайн, и това бе наистина голямо изпитание за нашия малък екип, за самата мен.

Истината е, че едно събитие може да се „счупи“ на много места по пътя на създаването си: ако просто някой от основните фактори отсъства, като например – ясна идея и цел, добър програмен и творчески екип, кадърен продукционен екип, достатъчно време, адекватен бюджет и съответно налично финансиране. В основни линии едно от тези изисквания да липсва – ето ви и едно много добре провалено събитие. 

А защо и за кого е важно да ги има?

За самите нас. За да намерим съмишленици, да разберем, че не сме сами. Да обменим мисли, идеи. Събитието е най-вече вид общуване. Настройване на собствената ни вътрешна фина калибровка. Събитията ни помагат да привлечем повече последователи към една идея, кауза, изкуство, те са съвременните глашатаи, които барабанят от единия до другия край на нашето полезрение, и които привличат погледа ни: „ааа, има интересна изложба“; „ааа, тази книга вероятно ще ми хареса“; „ааа, ще има маратон – ето къде няма да бъда тази неделя“. 

Какво е стресиращо и какво мотивиращо в работата със и за изкуствата? 

Зависи какъв е прагът на справяне със стреса при един човек. Но работата по създаването и провеждането на събития често биха могли да се оприличат на това: то е като да се пробвате да обуете фини копринени чорапогащи, размер S, на неопитомен лъв в разцвета на силите му. Като целта е да не скъсате чорапогащника, както и да останете живи. 

Та, стресиращо е – ако например късно откриете, че имате разминаване в комуникацията – с екипа, подизпълнителите или участниците, ако сроковете са почти невъзможни, недостатъчни финанси и т.н. От друга страна, мотивиращи са каузата, хората, с които работиш. През последните седмици с колегите дадохме толкова много повече от себе си, сякаш бяхме истински футболисти и на тоз‘ литературен стадион излязохме и дадохме не 100, не 200, а 2000% от себе си! Но си заслужаваше, всичко това си заслужаваше. Всеки скъсан нерв, всяка нова торбичка под очичките.

Кои са най-сладките моменти в организирането на едно културно събитие и кой са най-страшните от твоя личен опит? 

Най-страшните: когато е напът да се провали някаква част от събитието. Имаше едни няколко часа, в които мислехме, че Салман Рушди няма да се свърже към нашия разговор в Zoom. И че няма да можем да осъществим този разговор. Когато г-н Рушди все пак успя да се свърже и разговорът му с Димитър Кенаров започна, буквално си възвърнахме цвета на лицата. Всъщност такива случки имаше през цялото време. Та често редувахме лице с цвят и лице без цвят за повече разнообразие.

Най-сладките моменти: слава богу, те също бяха по много и чести. Всеки коментар, всяко обаждане, всяко съобщение, което ни пишат какви ли не хора, откъде ли не. Благодарим ви, казват. Беше смислено, вдъхновяващо, интересно, истинско. Един човек дори беше споделил: „Бях се заклел да не гледам нищо, което се излъчва онлайн, но като видях вашата програма и разбрах, че няма как да стане това. Със сигурност ще я гледам“. И независимо дали ще спиш само 5 часа и тази фестивална нощ, защото няма как, си лягаш с усмивка. Много, мнооого широка усмивка. 

Дизайн, архитектура, литература, фотография, съвременно изкуство – никоя от тези територии не ти е чужда професионално, но коя най-често посещаваш неформално, като зрител, и защо? 

Сякаш визуалните изкуства. Самата аз имам нужда непрекъснато от визуална стимулация. Но напоследък наваксвам доста и с литературата – открих за себе си аудио книгите и с удоволствие слушам и отново се кискам на историите на Джером Джером, докато си правя бъркани яйца със сирене. Мисля, че така стават къде-къде по-вкусни. 

Между тишината на художническата работа и жуженето (често суматохата) на работата, свързана с организиране на културни събития – къде е златната среда?

Все по-голям почитател съм на тишината. Човек се нуждае от нея много. Сетивата му се нуждаят. Дори и в дните с най-голяма суматоха правя така, че да имам няколко тихи часа за работа – било за обмисляне на даден казус, за написване на мейл, или друго. И извън натоварените фестивални дни – редувам часове със звукова стимулация (филм, аудио книга, подкаст, музика...) и часове, в които цари абсолютна тишина. 

В тези часове дори не провеждам и телефонни разговори, защото всячески се опитвам да събера обратно енергията, която съм отдала извън себе си, и да я концентрирам вътре в мен. Подреждам си разбъркания вътрешен мир отново един вид. 

Заниманията ти с дизайн какви впечатления ти създават за визуалната култура на хората? Какво обичаме да виждаме и какво - не? 

Визуалната култура се възпитава. Бих казала, че това важи за културата въобще. Но винаги има едни предпоставки, които са чисто физически и психологически. Например – би ли могъл един човек да оцени богатството на живописта в дадена картина, ако е далтонист? Би ли могъл човек, който е с по-беден речник, да оцени напълно и да се наслади истински на един пъстър, жив, трептящ и изключително наситен с непознати за него думи текст?

Казват, че изкуството е субективно. Абсолютно съм съгласна с това. То винаги зависи от възможностите на наблюдаващия – дали ще бъде разбрано, харесано, или дори възвеличено. Дали ще бъде зачеркнато. И също, мисля, че много често възприемаме добре произведения, които ни напомнят за нещо вече видяно и чуто по-преди от нас. Понякога новото и непознатото плашат. Дори и в изкуството.

Какво е най-ценното, на което опитът ти от работата с деца те е научил? 

Когато работи с деца, човек е необходимо да бъде безкрайно честен. Децата винаги те връщат в началото – на смисъла, на идеята. Тяхното: „Ама защо?“ е нашият шанс да осмислим живота и действията си наново. Да рестартираме системата си в правилната посока. Живот и здраве бих искала да продължа да работя с деца. Работата с тях ми носи вдъхновение, щастие и изконен смисъл – нещо като 3 в 1 за душата. 

Какво биха искали да знаят децата? 

Да знаят, да чувстват, че са обичани, че имат приятели, че е ок да плачеш и е ок да говориш глупотевини. В децата има една доза смелост или дори бих я нарекла безразсъдност, която често намалява с годините. Бих искала всички деца да знаят, и най-вече тези, които са дълбоко скрити в нас, възрастните, че е необходимо да сме смели, безразсъдни, диви и леко луди – винаги, защото тогава идва и щастието. 

Без да го усетим, то си влиза, настанява си се и докато се огледаме – вече дори и ни се усмихва. А пък така да стане, че не сме се подготвили – му казваме ние – нищо нямаме, с което да те почерпим. Няма проблем, отвръща щастието, и продължава да ни се усмихва. 

Какво ти е смешно в социалните мрежи? И на теб как ти се отразяват?

Социалните мрежи са нож с две остриета. Често ме натоварват, все пак доста народ е вътре, няма преграда в изказванията, често има отвратителни словесни атаки. Престанах да коментирам по важни теми, много важни за мен. Правото на избор, правото на свобода. Какво е правосъдие, справедливост. Кое е истинското зло, кои са истинските престъпления. Сякаш всеки ден е някаква нова буря в чаша вода и ние се завихряме вътре, а голямата картинка на нашия живот, на нашето общество продължава да е грозна. 

Всички се възприемаме много насериозно, проблемите – винаги изкачат нови и по-големи, един безкраен информационен ужас, който те поглъща. И не знам за вас, но моят начин да се справя с това е чрез хумора. Търся неочакваното, смешното, различния поглед – съвсем нарочно ги търся и се старя да ги споделям. И всеки път, когато разбера, че не само аз, но и други хора искрено са се засмели на споделен от мен пост в социалните мрежи, амии, много хубаво ми става на душата.

Хубаво и благо. Смехът е голяма работа. По-голяма от страха. Колкото повече бива насаждан страх, по една или друга причина, толкова повече смях трябва да бъде провокиран. Истински, сърдечен, абсолютно човешки смях. И чрез него отново да се намерим едни други и изгорените от страха и омразата мостове отново да бъдат създадени помежду ни. Благодарение на смеха.

Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот. 

Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.

Фотокредит: Майя Димитрова и Марица Колчева

Интервюто се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“. 

Негов автор е Кремена Христова.