Октаново число

Културният център издава и електронно списание за култура и изкуства „Пирон“, на което ти си отговорен редактор. Кои са въображаемите му читатели? 

Хуманитаристи и артисти с широк профил и подчертано интердисциплинарни интереси. Броевете са тематични, но идеята е една тема да се погледне от различни полета – научни и художествени – всяко от които полага проблема в собствената си изследователска среда и се отнася към него с различно разбиране и различен инструментариум. От моя гледна точка междинните полета, в които се срещат, а понякога и сблъскват, тези разбирания, са може би най-ценното в „Пирон“. 

A кои са броевете на „Пирон“, от които ти самата научи най-много? 

Аз се присъединих към екипа на списанието, когато се подготвяше неговото 11-о издание – първоначално като водещ на броя „Изкуства и памет“ – тема, която е свързана и с изследователската ми работа, а впоследствие и като отговорен редактор на всички следващи броеве. Така че ясно си спомням вълнението от целия процес по работата върху броевете „Нечовешкото“ и „100 години от „Преображението“ – първите, по които работих като редактор, както и интересните разговори, които съпътстваха този процес. 

Но истината е, че научавам страшно много от всеки брой – за което съм задължена на всички автори, редактори и преводачи. Едно от най-любопитните неща е как в хода на работата между различните статии в даден брой се появяват неочаквани свързващи нишки. Когато ги групираме, организирайки съдържанието по определен начин, текстовете започват да говорят помежду си и често на преден план излизат връзки, които е възможно въобще да не са били предвидени от самите автори.

Твоята докторска дисертация е посветена на визуалната репрезентация на Холокоста. В тази връзка как се „помнят“ големите събития в историята? И какво е „следпаметта“?

Помнят се по множество различни начини – особено от 70-те и 80-те години насам борбите за памет се развихрят в невъобразими мащаби. Намирам за наистина интригуващо как дебатите около паметта за големи събития показват, че е възможно да се срещнат аргументи от различен порядък – историографски, философски, социално-политически, публични, художествени – и има опит за „превод“ между тях.

Полемиките около Холокоста са пример за това как изкуството може да бъде равноправен участник във формирането на паметта; как различни философи и историци се заемат съвсем сериозно да отговарят – забележете – на визуалните аргументи, с които определени художествени произведения са се намесили в техния теоретичен спор. 

Този процес започва да става особено отчетлив през 80-те години и донякъде е свързан с това, което американската изследователка Мериан Хърш нарича „следпамет“ (postmemory) и съответно „изкуство на следпаметта“. Понятието е развито, за да опише силното и формиращо въздействие, което темата за Холокоста – така, както тя се разиграва в публичното пространство – има върху поколението, следващо това на преките участници. 

Това поколение няма директен опит и собствена памет за историческото събитие, но наследява травмата за него по един опосреден през образи и разкази начин – именно това Хърш нарича „следпамет“. Когато поколението на следпаметта на свой ред започва да създава художествени произведения – отговори на този наследен травматичен опит – то много ясно си дава сметка за това, че културната памет се произвежда чрез образи, обекти, репрезентации – и се стреми директно да се вреже в потока на тези съществуващите репрезентации. Разбира се, почти винаги, за да ги постави под въпрос. 

Как ти се струва, че се изменя тази връзка днес в епохата на социалните мрежи? 

Едно от сигурните неща, което е свързано и със „свиването на света“, за което социалните мрежи имат значение, е, че паметта за големите събития в историята се глобализира, тя вече не принадлежи само на преките участници или очевидци в тези събития. Което от своя страна означава, че подобни събития често се превръщат в политико-културни символи и като такива – се смята, че те трябва да бъдат гледани и помнени по определен начин. 

Така че, от една страна, има демократизация – все повече гласове участват и могат да оказват влияние върху процесите на формиране на публичната памет; от друга страна, това е доста съмнителна демократизация, тъй като превръщането на дадено събитие в символ и образец често означава да го лишим от спецификите му и да започнем да се отнасяме към него по предварително кодиран начин. 

А как се отнасяш към подобна хипотеза, но от научна гледна точка – ще намалява ли нуждата от хуманитаристика в бъдеще за сметка на интелигентните технологии?

Не бих казала. Интелигентните технологии работят с алгоритми, те са от страната на математическата изчислимост и точните науки. Всичко останало – осмислянето, контекстуализирането, употребите, управлението и т.н., засягащо тези технологии, вече излиза извън собственото им поле и е работа на други области от човешкия опит. 

Тук идва ред на политиката и икономиката, но тук идва също и хуманитаристиката, чиято роля е двойна: да прилага в движение критическо осмисляне на протичащите процеси, но и да гарантира една по-широка перспектива, като разширява настоящето и придава историчност на времето (нещо, което не е проблем на точните науки). Очевидно и двете ще продължат да са ни нужни. 

Самата ти с какви видове изкуство предпочиташ да се срещаш като публика и как общуваш с тях? 

Най-вече с кино и литература. Предпочитам да не съм подготвена за нещата, които гледам или чета. Така ми се струва и по-честно, и по-вълнуващо. Когато обаче нещо ме впечатли, започвам да чета и мисля за него – просто се закотвям там, докато не успея да разбера и формулирам какво точно е то и как „работи“. 

Защо са ни нужни изкуства – на „нас“ като индивиди и на „нас“ като общество? 

Защото имат потенциала да разширяват действителността като ни карат да си представяме алтернативни сценарии. 

Сега отговори на горния въпрос, но ако питащият е на 8 години.

Изкуството е интересно, защото може да ни накара да си представим неща, които не са наистина възможни – помисли си например какво би било, ако първо остаряваме, а после отново ставаме деца. Или ако можем по едно и също време да сме едновременно на две места – на училище, но и на морето. Или ако нещата, които сънуваме, се случват наистина и всяка вечер сънищата продължават там, където са свършили предната нощ. Ето, всичките тези неща ги има в книгите и филмите, в театъра и картините. 

Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот. 

Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.

Интервюто се осъществява с подкрепата на Национален фонд "Култура". Негов автор е Кремена Христова.