Култура

До момента всичките ти книги са много различни една от друга – като сюжет, форма и образност. Оставаш ли вярна на този подход и в последния си завършен ръкопис Brussels Naked (Брюксел разголен)?

Книгите ми идват със своите форма и глас (често гласове), които, разбира се, се променят в процеса на писане. Няма как „Перо от пеликан“, където основният наратив е на десетгодишно дете, да звучи сходно на „Анабел“ или „Тя, островът“, които са много по-художествени и богати откъм изразни средства, но също различни като звучене и поетика. 

По-опростеният изказ обаче може да бъде не по-малко поетичен и да изгражда образност, която е докосваща и запомняща се. Според читатели с различна националност (книгата е публикувана на английски, френски и арабски), в „Перо от пеликан“ това е невинността на детските поглед и тълкувание на случващото се, съзирането на красивото и магичното – в калта, в лугата, в пеликаните, в незрящото момиче. 

Определям Brussels Naked като експериментален роман. В него десет персонажи с различна националност и произход разказват период от живота си в Брюксел с реминисценции от миналото им в родните места, които са напуснали. През повечето от тях като червена нишка преминава животът на българката Ирис, с чийто наратив започва и завършва книгата. Главите носят имената на квартала или комплекса, в който героите живеят, и между първата и последната изминават петнайсет години, като политическо-историческата рамка е подписването на Европейската конституция през 2003 г. и преговорите около Брекзит през 2018 г. 

Искаше ми се да покажа различните Вселени и прослойки, които съществуват една до друга в Брюксел, без никога да се срещнат, и какво се случва, когато орбитите им все пак се пресекат. Да задам един реторичен въпрос: единни ли сме в многообразието, наистина? И да разкажа Брюксел като град, като столица на Европейския съюз, като среда и като герой. Последното свързва тази ми книга с останалите – във всяка една от тях има по едно място – град, остров – което заживява самостойно и става централен персонаж. 

Как беше за теб да напишеш роман на английски?

Не беше лесно, особено в началото. Но в процеса на писане открих своя ритъм и глас. Всъщност гласове, защото, както казах, книгата е полифонична. Може би това беше най-голямото предизвикателство – да дам различно звучене на всеки един от разказвачите на език, който не ми е матерен. Пренаписах книгата няколко пъти. Само първата глава има поне пет варианта. Британски поет и писател я редактира два пъти, получих коментари и от още двама писатели - перуанец и иракчанин. Тяхната обратна връзка много ми помогна. 

Две глави от книгата вече са излезли в различни издания. Планираш ли превод на български?

Действително, една глава беше публикувана в годишната антология на Брюкселския писателски кръг (BrusselsWriters’ Circle) The Circle 19: a Brussels anthology, а друга беше включена в сборник на съвременни български писатели на персийски език. Разбира се, че бих се радвала книгата ми да стигне до българските читатели при наличен издателски интерес. 

Разбирам, че общуваш с други писатели в Брюксел. Организираш и ежемесечен културен салон. Сподели нещо за това. Чувстваш ли се свързана и с българския литературен живот?

Имам няколко приятели-писатели в Брюксел, включително българския автор Димил Стоилов, и повече познати. Благодарна съм на възможността да общувам с автори от други националности и култури. За това допринесоха и спорадичното ми участие в Брюкселския писателски кръг, и културния салон, който организирам от три години вкъщи. Салонът започна като сбирка на съмишленици, които ценят културата. В последната година обаче ми гостуват основно автори. За съжаление, се наложи да прекъснем заради коронавируса. Но когато всичко отмине, ще продължим.

Не се чувствам свързана с българския литературен живот, но го следя. Като изключим представянията на книгите ми, не съм имала никакво друго участие в България. Парадоксално, или закономерно, салоните, панаирите на книгата, четенията ми се случиха в Белгия, основно на езици, които не са ми матерни. Поддържам връзка с български автори обаче и много ценя тези приятелства и контакти. 

Ръководиш застъпничеството на фондация „Лумос“ към Европейския съюз. Тази година си и един от съпредседателите на Европейската експертна група за преход от институционална грижа към грижа в общността. Как успяваш да съвместиш всичко това?

Въпрос на организация и дисциплина. Ставам рано и след неизменните йога и медитация, пиша час-два и тръгвам към офиса или някоя институция в зависимост от деня. Работата ми е натоварена и динамична, с множество срещи и участия в събития. Докато пътувам в градския транспорт, през обедната почивка, вечер и когато се будя нощем – чета. През уикендите пиша и чета повече. 

Харесвам работата си в Лумос и се гордея с това, което постигаме. Основната цел на брюкселския офис е да повлияе на европейските фондове, така че те да се използват за грижа в общността, а не за сиропиталища, и на всички политики, които имат допирни точки с процеса на деинституционализация. Благодарение на застъпничеството ни в Брюксел, проекто-регламента за използването на фондовете, насочени към съседските страни и международните партньори за първи път споменава прехода от институционална грижа към грижа в общността за деца. 

Започнахме годината много силно с организирани срещи с десет кабинета на еврокомисари, които отговарят за сфери, близки до нашата. Проведохме някои от тях, но сега всичко е замразено. Така се случи и с Европейската експертна група – направихме годишен план, но в светлината на Covid-19 трябва да го преосмислим и да видим какво можем да свършим онлайн. 

Не можем да приключим този разговор, без да те попитам как ти се отразява настоящата криза? Правиш ли някакви изводи за себе си и за света? 

От месец работя от вкъщи. Продължавам да съм заета, защото подготвяме отговори на различни консултации, препоръки към предстоящото председателство на Съвета на Европейския съюз, насоки за използване на фондовете за семейна грижа. Но това, което се случва, е стъписващо, без аналог в рамките на досегашния ми живот. Трудно ми е да асимилирам ежедневната информация за броя на хората, които са починали, представата за самотната им, мъчителна смърт... Самоизолацията приемам със смирение.

Смятам, че е наложителна и даже свикнах да не излизам, което ме изненада. Използвам времето отвъд работа за четене на световна класика и съвременна, включително българска, литература. Наблюдавам процесите в себе си и реакциите на другите, главно в социалните мрежи. Иска ми се да бъдем по-осъзнати, когато това свърши, но се съмнявам. Едно от свойствата на човечеството е да забравя бързо загърбеното зло, непроумявайки, че може да се повтори.