Интервюта

Запознайте се с Иво Данчев – фотограф, приключенец и планинар. Неговите снимки ни разхождат високо в планината, показват ни усмихнати лица и разказват вдъхновяващи истории. Закупил първата си камера преди около 13 години, Иво споделя, че оттогава все снима, а днес е "пристрастен" към работата си. Дните му са изпълнени с динамика – става преди изгрев и си ляга късно след залеза, понякога прекарва дни сред природата, друг път – вкъщи пред компютъра, най-често "пълзя и се катеря, докато снимам". Снимките на Иво показват и разказват истории, които го вълнуват. Като основен мотив в изкуството му сам посочва "връзката между човека, земята и опазването на природата". 

Вече 11 години работиш професионално като фотограф за различни организации и медии, сред които и National Geographic. Кои са най-интересните места, на които те е отвеждала фотографията? 

Работата ми за National Geographic България е свързана със създаването на локални материали за България, които се публикуват в българското списание. Едно много интересно място у нас например беше Деветашката пещера, където освен в огромното преддверие имах шанса да вляза по-навътре в пещерата с надуваема лодка. Там има красиви подземни езера и водопад. Снимал съм дивите коне в Централния Балкан и лешоядите в Родопите. Всяко място е много интересно.

С организацията "Слоу Фууд" пък обиколих целия Балкански полуостров. Бил съм на красивия малък хърватски остров Уние и в област Пука, дълбоко в Албанските планини Проклетия. През 2011 г. пък спечелих стипендия на фондация "Фулбрайт", която ми даде възможността да прекарам едно незабравимо лято с индианското племе Врани (Кроу) в щата Монтана.

Разкажи ни за връзката ти с природата, селото и пътя до това вдъхновение

Майка ми е от Асеновград, а баща ми е от Велико Търново, но живееха в София, откакто са станали студенти там. Там съм роден и съм израснал в класически, социалистически, бетонен блок. Като малък всяко пътуване сред природата за мен беше невероятно преживяване, а селото... селото ми беше ужасно интересно.

И понеже си нямах свое, когато можех, посещавах селото на най-добрите ми приятели от детството – братята Сашо и Иван. От гара "Захарна фабрика", край която живеехме, хващахме влака до Драгичево. Там се раждах!

Имаше кокошки и прасета, баба им ни готвеше шкембе и ядяхме домашно кисело мляко. Под къщата им течеше рекичка, над която имаше въже с автомобилна гума за люлеене, а в гьоловете ловяхме кротушки със саморъчно направени въдици. После се скитахме из полето, крадяхме царевица и я печахме на жар!

В тези моменти се чувствах свободен и много щастлив. Освен това обожавах дивата природа, животните и приключенията. Четях много и мечтаех да живея в дивата пустош. Когато станах на 13, бивакувах на Витоша за първи път и така започнах да скитам из балканите. После станах планински водач и работих в Дружеството за защита на хищните птици.

Другото нещо, което ми идваше отвътре, беше да рисувам. Постоянно. Рисувах всичко,  което мечтаех да видя и да преживея. В един определен момент всичките ми любими неща се събраха в едно. Това беше моментът, в който започнах да снимам, вдъхновен именно от природата.

Твоето изкуство ни носи много истории – за мъдрост, труд и любов. Кои са любимите ти снимки и истории?

За мен историята е толкова важна, колкото и снимката, а понякога се оказва дори по-важна. Обикновено оставям снимката да разказва историята си, а друг път разказвам история за снимката и какво се е случило, когато съм я заснел.

Имам една такава история, която ми се случи в самото начало на кариерата ми като фотограф, беше изненадващо и вълнуващо преживяване. Бях на първата си командировка за списание National Geographic България и снимах каракачаните в Сливенско.

Случайно попаднах на местен вестник, публикувал анонс за една баба каракачанка, която току-що беше навършила 100 г. С Любо, който пишеше историята, веднага решихме, че трябва да открием бабата. Уви, оказа се, че тя е с деменция и не е контактна. Въпреки това роднините ѝ ми позволиха да я снимам.

Останах сам с нея в стаята ѝ и прекарах около час, снимайки стогодишната жена. Тя или седеше със затворени очи, или гледаше през мен и през стените, някъде надалече. Между нас нямаше контакт и постепенно това ме накара да се почувствам като натрапник. Реших да не я притеснявам повече. Изведохме я пред къщата.

Стана ми мъчно за бабата и на тръгване ми дойде да целуна ръката ѝ и да кажа „Прощавай, бабо“. Точно тогава се случи нещо неочаквано – както си стоеше със затворени очи, сякаш беше задрямала, изведнъж все едно че се събуди, отвори ги широко, вдигна ръката, разпери длан над мен и тържествено изрече думите „Бъди като Балкана!“.

После отново помръкна, все едно потъна в някакъв забравен свят. Тази случка се запечата дълбоко в мен и по-късно даде и името на историята за каракачаните.

Снимките ти наистина са вдъхновяващи, а от тях лъха именно тази емоция, която описа по-горе. Как могат творбите ти да достигат до хората?

Стремя се да споделям редовно на страниците ми – Evo Danchev Photographer в Facebook и Instagram. Голяма част от работата ми е била и ще бъде публикувана в списание National Geographic България, а отскоро правя и авторски fine art отпечатъци. Сега работя върху авторски издания, които ще печатам и създавам сам в лимитиран тираж.

Като фотограф, който "изследва" връзката между човека и природата, какво си пожелаваш да е вярно за света и обществото ни след 10 години?

Трябва да направим всичко по силите си, за да спасим планетата от нас за нашите деца – нуждаем се от чиста енергия, войните трябва да бъдат забравени, а границите – премахнати. Хората трябва да осъзнаем, че всички сме едно и имаме един общ интерес – да живеем в мир и любов. И много здраве – физическо и духовно.

Трябва да променим много неща, като започнем сега!