От сърце

Покрай карантината и носенето на маски в градския транспорт започнах доста да ходя пеша не само след работа, а и сутрин към офиса. Маршрутът ми е чуден: паркът на Военната академия, после по малките улички, Докторската градинка, Народната библиотека, "Александър Невски", "Раковска" и после към “Цар Симеон”. Често сядам за по цигара в Докторската. Понякога даже и по един кроасан изяждам, но невинаги. 

На 27 август си бях взела кроасан и седнах на по-различна от обикновено пейка. От тези зад фонтана с гръб към "Сан Стефано". Приближи се една възрастна жена до мен и ме попита коя дата е днес. Много важно ѝ било. 27 август, отговорих аз (да отбележа, че денят е четвъртък, и това се оказа впоследствие важно). Разговорихме се с Митра, или Мими, както държи да я наричам. А аз така харесвам името Митра. И като започна да ми ги разказва Митра едни.

Отивала на гимнастика. Обаче очевидно вече закъснява, но ще иде поне за кафенцето с останалите гимнастички след практиката. На 86 г., учила биология, работила като химик в Центъра по хигиена. Загубила сина си преди повече от 30 години в автомобилна катастрофа, знае английски и френски, има внучка, Нора, която живее в Лондон, мъжът ѝ починал преди 3 години, много ѝ липсва, Николай. Последните 15 години се запалила по йогата, пие кафето си с удовлетворение и наслада, живяла в Малта 4 години.

Разказва, разказва, хванала ръцете ми в своите и наричайки ме пиленце. Има няколко операции, трудно чува, очите я оставят и това, че не може да чете, е най-голямото ѝ наказание, сама живее, но има много приятели. По време на пандемията Ели ѝ носила храна, но тя ѝ хвърляла чипа за входа от прозореца, понеже живее на 4-тия етаж и няма асансьор. Ходила до Австралия, обиколила Скандинавия, винаги когато със съпруга си се чудели дали да правят ремонт, или да пътуват, избирали второто. Разказва, разказва, хванала ръцете ми в своите и наричайки ме пиленце.

Казва ми също: "Ще ти кажа една тайна, пиленце - “Only with the heart you can touch the sky!”.

Очите ми се насълзяват. Било хубаво да стоя до фонтана, а не зад него, понеже от падащата вода въздухът се йонизира и зарежда и това е много полезно за организма. Това е научно доказано, не е езотерика. Прекарала туберкулоза и лежала в детската болница в Трявна. Разказва, разказва, хванала ръцете ми в своите и наричайки ме пиленце, а аз си поплаквам сладко-сладко.

Извади едно черно смачкано тефтерче, където записва имената на приятелките и телефонните им номера. Помоли ме да запиша моя, но няма да ме притеснява. Записах аз. И едно послание ѝ оставих.

Говорихме си повече от час. Споделя и за гимнастиката. Всеки понеделник, сряда и петък ходи, учителката им преподава вече 24 години доброволно. Аз ѝ казвам, че днес е четвъртък.

Тя се сепва: “Ами аз съм се объркала, значи. Защо съм излязла днес?”

И дрехите си беше взела.

Аз отговарям: “За да се срещнем и за да ми ги разкажеш всички тези неща.”

И за да поплача сладко-сладко, си казвам наум.

Уговорихме се да се видим отново скоро. Аз не взех номера ѝ.

Митра така ме зареди, вдъхнови и просветли, че още ми е топло на душата. Такава истинска, човешка, незабравима среща не бях имала толкова отдавна. А така имах нужда. Благодари ми много. Че съм поговорила с нея. Че съм ѝ вдъхнала живот, че съм отделила от времето си за нея, а тя на мен.

На тръгване, пак хванала ръцете ми, сподели любимата си молитва, която записах, за да не забравя.

“Благодаря Ти, Господи, за този ден!

Благодаря Ти, че още дишам, че още виждам светлината.

Че синьото небе е все над мен,

че още стъпям по земята.

Благодаря Ти, Господи, за този ден.

Благодаря Ти, че бе до мен.”

С Митра, или Мими, както държи да я наричам, се видяхме и на 17.09.2020. Защото ми звънна седмица преди това с молба да се видим отново. Не била случайна нашата първа среща.

Разказа ми още много неща. Благодари ми, че сме се срещнали. Аз… аз си казах молитвата, на която тя ме научи.

Автор: Любомира Велчева