От сърце

За здравето на младите успели българи

Обградени сме от чейнджмейкъри и мейкърки - "30 под 30" на Forbes, "40 под 40" на "Дарик", участници в инкубатори, "Най-изявените млади хора на България", социални предприемачи, иноватори... Младите успели българи. Всеки втори говори за “предприемаческата екосистема” и “иновативните практики”, за това какво е да си общностен лидер и да “гориш в това, което правиш”, да живееш с работата си, да променяш света...

Много от тези хора вътрешно се разпадат на съставните си части, неиздържащи на напрежението. Този текст е написан от един човек, който е бил от тази група хора и иска да говори за това. И в последните 18 месеца наблюдава активно много от тях с други очи - не с тези на “уау, какъв предприемач и какъв Changemaker”, а “Уау - човек, как си оцелял до тук!”.

Историята ни започва преди 10 години, когато работех в един от младежките центрове в големите градове у нас. Моята школа за това как се пишат проекти, как се работи с институции, как се правят обучения за млади хора. Вземах заплата от 250 лв. Това беше заплатата, която беше определено, че струва моето студентско делнично време . Иначе бях много важна личност - виждах се с кметове, заместник-министри, обучавах младежи и им дуднех как трябва да са социално активни заради това и онова.

Помня, че наемът на квартирата ми беше 250 лв. Издържаха ме родителите ми. Както и много от вас. Проблемът беше, че тогава аз, прохождащият активист, умирах от срам, че работя за 250 лв. И започнах втора работа на нощни смени. Всеки път, като ме канеха на някоя конференция извън България, ме беше срам да питам дали покриват самолетните билети, защото знаех отговора. Че покриват самолетните билети, но превеждат парите след това, а не предварително. Но кой активист има 1000 лв свободни, като е на 20, по дяволите?. Но успявах. Някак.

Ще ви заведа и няколко години по-напред. Вече имах деца. Занимавах се с други неща, но все още се случваше нашите да ми плащат тока през зимата и да ми бутат по 50 лв с повод и без повод в някоя картичка “ей така”. Не ме разбирайте грешно - не се оплаквам, че нашите са ме издържали, но някак си тогава хората започнаха да ме гледат като експерт и предприемач - покрай всички активности, с които се занимавах, покрай всички екзотични дестинации в цял свят, в които водех лекции. А на кой социален предприемач майка му плаща тока, а?! Що за предприемчивост?! 

Истината е, че този живот на активист и социален предприемач е една огромна и тежка отговорност, която рядко е подплатена финансово, когато стартираш. И никой от нас не си признава публично колко е трудно. Всички са се вкопчили да променят света, докато техните собствени микро-светове потъват.

Истината е, че всеки един проект, всяка малка социална промяна, всяка микро-революция е изстрадана от някой, който се прави на смел и казва, че всичко е наред. Твърди, че може още и пак. И че няма проблеми - просто темпото сега е такова и ще си почине после. Това продължава дотам, докъдето издържаш, докато не се сринеш психически или физически. Докато не прецакаш връзката, брака или приятелството си. 

Често chagemaker-и, младите надежди на социо-предприемаческата екосистема, са поне 1-2 години без заплата. И освен ако не са ударили джакпота от Захари Бахаров, работят паралелно още някъде - тайно, тихо и виновно, за да аргументират скъпото си хоби пред семейството, децата и най-вече пред себе си.

Как работи това на практика - при мен значеше всеки ден между 10 и 14 часа работа по каузите, след което вечер вкъщи, след като децата заспят - работа на компютъра като freelance обучител, пишещ обучителни програми до 4-5 сутринта. И на другия ден пак. Без уикенд, без празници, без почивка - бачкаш, докато стане. И се усмихваш, докато го правиш, за да могат всички наоколо да са по-мотивирани и от теб самия. 

Постоянни пътувания, писане на проекти в самолети, ходене в цяла Европа за презентации, след което работа по социална дейност. Как се издържах? Трудно - и финансово, и човешки не бях за издържане. Стрес, напрежение, дълг, отговорност - това ми беше закуската всеки ден в продължение на няколко години. Докато получавах награди за това и онова, пак се случваше свекърва ми да ни плати тока.

Парите, не са основното, нали? Не са. Но когато работиш нещо с цел общностна промяна, ти самият знаеш цената на заплатата си и не искаш да я вземеш, ако това означава, че някой друг ще остане без заплата. И да, ако аз остана без заплата - нашите ще ми платят наема, но ако някой от хората, които работят с мен, останеше без заплата, техните нямаше да направят същото. 

В моя случай това с финансите надмина две години и си спомням, че всеки път си казвах: “Нека и това да мине и ще стане, нека само и тази криза да оправим, и на този да помогнем”. Changemaker- ите са сложни и странни хора - ние се вкопчваме в това, което искаме да променим, и не пускаме. Социални питбули някакви. И по пътя със затворени очи газим всяка възможност за разсейване.

Всеки път, като си казвах, че ми е уморено, си спомнях очите на някой човек, на когото сме помогнали, и знаех къде ще бъде той, ако аз не стисна зъби и не продължа. Всеки път, когато исках да се откажа, усещах с тежестта на астматичен пристъп отговорността на всички онези, които са ни дарили 5-10 лв по пътя, за да може да има това, което правим. Всеки път, когато ми се плачеше, решавах да не плача, за да не види някой и да не реши, че сме слаби - не аз, а каузата и екипът.

Няма логика, която да ви накара да разберете тези хора, които ходят като панаирджийски мечки по форуми и конференции, в села и паланки за да разкажат на “общността” за това “как ще оправим света с една малка идейка”. Аз познавам двайсетина такива и се радвам, че ги има. Но логика в тях няма.

Всичко щеше да приключи добре дотук, ако приключваше дотук обаче. Аз миналата година почти приключих - с високи очаквания към мен, към хората около мен, към обстоятелствата. И паднах толкова лошо, неподозирано, че мога да падна - аз в депресия. Аз съм най-силният човек, когото познавам, и въобще не ми е неудобно да го кажа. Знам какво мога и мога да управлявам това “можене” и за себе си, и за околните.

Започнах да чета за депресията, защото се усетих накъде отивам. И си казвах “Айде, посъвземи се, к'во ти е - децата ти са здрави, половинката ти - страхотен човек, работата ти е супер, какъв ти е проблемът, по дяволите?!”. Не знаех какъв ми е проблемът.

Не исках да излизам, не исках да виждам хора, просто исках да си лежа. Сега знам, че четейки това, една огромна част от хората ще си кажат “Каква депресия?! Ти винаги се хилиш до уши”. Ами да - хиля се и днес, и преди 18 месеца, защото ме беше срам да си призная, че не мога да издържа на тежестта от всичко наоколо. Защото умирах от ужас, че ще разочаровам екипа си, хората около мен и всички, които са проектирали нереализираните си мечти върху мен. 

Защото нямах идея как да се справя с всичко и всички, с безумните хора, чиито безумни мнения стигат до мен по всякакви въпроси- от ромите и децата от домове до социалните предприятия и това колко сме нахални и твърде шумни. Не знаех как да се справя с всички очаквания, с доверието и с критиките, как да отговоря на всички, които ме гледат и ми обясняват колко вдъхновяващи неща правя.

Въобще не се намирах за вдъхновяваща личност и мразех всяка една частица от това, което съм. И реших, че просто няма да приема, че съм в депресия - току-виж се оправи от само себе си - както е дошла. Не стана. Стана по-зле. През деня правех всичко като отличник. Вечер беше кошмарно - всичките неизказани съмнения, всичките нереализирани възможности ме смазваха. 

Спирам дотук. Вече съм добре. Да живеят терапевтите. И научих някакви уроци по пътя - за доверието, за хората, за приятелите, за усилията, най-вече за мен като личност. 

Реших да напиша това, защото смятам, че ще е полезно за две аудитории - тези, които се припознават в профила на социалните предприемачи, активистите и changemaker-ите, и тези, които са зрители на спектакъла. За първите имам само едно изречение - поставете си граници и се пазете. За вторите имам повече - моля ви, спрете да лапате мухи и се хванете на работа. Да, сега. ДА, за каквото решите. Твърде малко сме, а работата е твърде много. Ако сме повече, ще е по-лесно за всички ни и никой няма да прегори по пътя. Бъдете по-добри. 

И ходете на психолог, ако имате нужда. Не е срамно. И помага.