Великите непознати

Не се е минало много от времето, в което жената е следвала единственото си призвание - това на грижовна майка и безупречна домакиня. Българката е следвала стриктно това правило не защото е неспособна да съчетава отлично повече от една дейност или защото е по-недостойна за външни от къщната работа дейности, а защото това се е смятало за редно и правилно.

Следвайки догмите, години наред българките са поддържали семейното огнище и са били вярна опора на будните си съпрузи. Една жена обаче, също толкова перфектна домакиня, разчупва наложените стереотипи и се отдава освен на семейния уют, така и на обществените дейности, развитието на българското образование в посока приветстването на будните жени и възможността те да се образоват наравно с българските мъже.

Името ѝ е Зоя Ставрева и е български философ, педагог и общественик, първата българка, защитила докторска дисертация по философия, която се прославя сред цяла България и света. Олицетворение на труда ѝ за настояване образованието на жената да бъде доближено повече до живота, са думите ѝ публикувани в статията „Девическото образование“ през 1939 година: 

Жената живее в едно раздвоение между нейното духовно призвание, което я насочва към учение и получаване на образование наравно с мъжа, и нейното естествено призвание - майчинството. Даровитата, гениалната жена се открива в учения, в художника, в държавника, във философа. Ето защо участието на жената в живота не се състои само в раждане на деца и водене на домакинството.

Всеки, който въздейства на обществото в положителна насока, променя към добро обществените ценности, развива и допринася за народните подбуди, без да очаква нещо в замяна, е велик. Точно такава е и Зоя Ставрева.

Родена през пролетта на 1883 година в семейството на будния и почитан сред обществото Ставри Маринополски и пламенната домакиня и майка на общо пет деца Атанаска Маринополска, Зоя се отличава с буден ум, амбиция, трудолюбие и родолюбие сред своите връстници. Зоя завършва средното си образование в родното Търново, а впоследствие отличният ѝ успех я отвежда в Берн, Швейцария, където през 1914 година завършва висшето си образование по философски науки. Именно там, през същата година, нашенката подготвя докторска дисертация към Висшия философски факултет, която успешно защитава през 1915 година и е удостоена с научното звание „Доктор на философските науки“.

Темата на дисертацията ѝ е „Състраданието като основа на морала при Шопенхауер“ и за пръв път в историята на българската философия се засяга темата по метаетиката (наука за трансцедентните нравствени принципи като висши цели на разума).

Зоя Ставрева и приятели

Ето тук, бих искала да обърна внимание - величието на дамата от Търново идва от смелостта ѝ да изяви своите най-силни подбуди, ориентирани към образованието, пренебрегвайки стереотипите за традиционната българска жена. Скоро след завършването си в Берн, Зоя се прибира в България, за да променя, да променя образователната система, да доказва, че с участието си в обществения живот жените могат да постигат също толкова полезни за страната успехи.

Зоя Ставрева пренебрегва отворения с възможности живот в чужбина, за да бъде част от промяната на прохождащата след войните България, без да очаква облаги от този свой житейски избор. В продължение на 24 години Зоя преподава философия в Девическата гимназия „Св. Митрополит Климент“ в Търново. Паралелно с преподаването на философските си идеи сред бъдещето на България, нашенката прави редица изследвания за проблемите в областта на образованието в страната.

Ставрева усилено търси причините, поради които на момичетата се дава възможност да стартират образованието си по-късно, отколкото на момчетата. Като първооснови, нашенката счита психическата нагласа на българите, както ѝ моралните съображения, че момичетата като бъдещи майки и съпруги не се нуждаят от образование.

Девическата гимназия „Св. Митрополит Климент“ във Велико Търново 

Зоя пише статии, публикува трудове, изнася сказки и всекидневно се бори за доближаването на българската жена до образованието и обществения живот. Нейните будни и непримирими материали достигат до целия български народ чрез списанията „Учителска мисъл“, „Учителска практика“, „Дом и училище“ и други.

Като философ и педагог, Ставрева черпи пример от чуждите страни, посещава западноевропейски такива, за да се запознае с нови педагогически техники. Превежда книги на Петер Петерсен (световноизвестен немски педагог), една от които е „Йенски план“ (за силната, ползотворна връзка между въпросите на ученика към своя учител). Зоя е автор на книгата „Татко Песталоци“ (където доближава родното общество до правилното мислене за просперитет на държавата чрез въвеждането на правилни обучителни техники).

Д-р Ставрева е председател на Учителски въздържателен съюз, а участието ѝ в Класния учителски съюз, Ученическото дружество „Радост“ и членството и в Дружеството на българските жени с висше образование я доближават все повече до крайната цел – образоването на българските жени да бъде равно с това на българските мъже. До настъпването на 9 септември 1944 г. и обявяването ѝ за фашистка, Зоя успява да изпълни тази своя житейска мисия. Поради това, нашенката печели десетки отличия и призове за активна обществена дейност. През 1940 година Български червен кръст я награждава със знак за отличие и свидетелство.

.

Д-р Зоя Ставрева в дясно

Доказала се като успешна пазителка на семейния уют и безупречна домакиня, Зоя успява до последния си дъх, на 3 март 1962, да спомага за промените към по-добър живот на българското, будно общество. Прави редица дарения на книги и помага за прилагане правилните техники в образованието както на жени, така и на деца с увреждания.

Благодарение д-р Зоя Ставрева днес и ние, жените, можем да съчетаваме единственото си признание – това на майка и домакиня, с всичко останало, което ни се отдава, към което имаме афинитет и което искаме да развиваме за себе си и за по-добра България.

Животът на великата ни, вече позната д-р Ставрева, е необятна багреница, от която можем да черпим добър пример, че с ред и стегнатост може да се преуспее и да се въведат желаните промени. Това е и движещата мисъл на нашенката:

Аз съм за ред и стегнатост – първо условие за преуспяване.

Снимки: архив Старо Търново