Технологии и IT

Превод от: www.frontiersin.org
 

Във времена на пост-истини*, eдин специфичен вид журналистика се занимава с това да подсилва и повишеното чувство на индивидуализъм, и намалената обективност в медиите. Това е вид журналистически похват, при който журналистът се “потапя” в историята - сам изпробва усещания и емоции в своя репортаж и буквално е поставен в центъра на събитията, получавайки звукови и нагледни следи, чрез които той може сам да разгадае истината за едно или друго събитие. В този нов вид журналистика зрителят е активен, той е участник в събитията и сам приема ролята на журналист.

Скоро този похват може да включва начини участникът сам да променя средата, която в класическия случай остава непроменена, и следователно, обективна. С помощта на технологии като виртуални и добавени действителности този похват не държи зрителя на разстояние, а го поставя в центъра на събитията. Той става част от средата и осъзнава причините за събитията, както и последствията от всяко действие, което иначе не би било възможно да види и разбере.

* Пост-истината се отнася до или обозначава ситуации, в които при формирането на общественото мнение толерантността към лични емоции и вярвания на отделни индивиди или групи от хора е по-важна от доказаните факти

Този похват е една от причините за вероятна криза в медиите, където лични чувства и мнения зареждат рейтингите и формират действителността. Това „потапяне“ в ситуации заплашва да се превърне в реалност, от който процес няма връщане назад, което би било кошмар за либералните възгледи относно пост-истините.

Но ако „медията е съобщението“*, то това съобщение е отворено за свободни тълкувания и не трябва да се разглежда нито като присъда, нито като нещо установено. „Потапянето“ в медиите е уместно, но и проблематично нововъведение, което може да има или много положително, или напълно разрушително въздействие върху света на комуникациите.

*На английски: The medium is the message - фраза, използвана от Маршал Маклуън, канадски философ и интелектуалец, живял през 20. век, занимавал се с теория на медиите.

Този подход се фокусира основно върху личните преживявания на отделните участници, които обаче не контролират какво им се случва или какво се случва около тях. Винаги има лека дистанция между тях и другите обекти във виртуалната/добавената действителност. Събитието се случва около теб и ти влияе, но ти нямаш контрол върху изхода му – вместо това го споделяш с други като теб.

Следователно нивото на „потапяне“ в една среда играе голяма роля в качеството на преживяването. Ако средата е прекалено близка до действителността, истинският ход на събитията може да се загуби между фантазиите на въображението. Това е опасно, защото въображението няма граници, и там създаването на нови събития и контролирането им е възможно. При едно потапяне, средата влияе на мозъка и оттам на егото и емоциите, като активира частите на мозъка, отговорни за произвеждането на хормона на щастието, отговорен за зависимостите и за адреналина. Това не само успокоява духа, но и изпълва тялото с енергия.

Всичко казано дотук би било възможно, ако техническата част на похвата е на високо ниво. Затова си струва да се работи върху развитие на технологиите за създаване на виртуални/добавени действителности.

Картините, които могат да бъдат видени в едно такова преживяване, могат да бъдат почти неразличими от действителността с помощта на фото- и видео технологии за пресъздаване на събития. Но истинската тънкост в такива проекти е звукът. Записи на звук от истински събития въздействат мощно върху емоциите.

Нони де ла Пеня пише за такъв експеримент, осъществен през 2012 година и пресъздаващ ситуация, в която човек получава диабетичен пристъп, докато чака да получи храна на опашка в благотворителна организация в Лос Анджелис, САЩ. В самото начало на „потапянето“ на участника се дава информация и предистория, свързани със ситуацията. Част от целите на симулацията са съпричастност не само с болните от диабет и проблемите, пред които са изправени, но и с тези, за които всекидневното снабдяване с храна е предизвикателство. Освен това проектът цели да насочи вниманието към липсата на ответни реакции при такива ситуации – в случая от хората наоколо, които не правят нищо, за да помогнат на човека, получил пристъп. Тези симулации имат голям колективен потенциал, стига да умеят да насочват вниманието в правилната посока.

Този журналистически похват има способността както да изолира, така и да обединява, и как ще изберем да го използваме и прилагаме зависи от нас, от историите, които изберем да пресъздадем. С техническата апаратура, без която „потапянето“ не би било възможно, трябва да се оперира съзнателно и обосновано, нужно е знание и умение.

Ако се върнем на темата за пост-истините, бихме могли да избегнем този сценарии за бъдещето развитие на обществото, в което живеем, ако се вгледаме в проблемите, които то, и ние като част от него, имаме. Фактът, че романът на Джордж Оруел „1984“ става все по-актуален, трябва да е ужасно предупреждение, а не модел за формиране на обществото. И тук журналистическият похват на „потапяне“ би могъл да бъде от полза – ако се потопим от първо лице в конкретни ситуации, представящи нагледно реални проблеми в начина ни на мислене, бихме могли да научим нещо и за себе си.

А сега, дори и да нямате подръка нужната техника за потапяне във виртуална/добавена действителност, просто затворете очи, и си помислете за нещо хубаво, което ви се е случило днес, или за нещо, което искате да промените. Оттам започва всичко...