Лично мнение

Работен ден. Рано сутрин. Имам 5 минути да се обуя и изляза за работа. Дъщерята, 3 клас ми звъни да я взема от училище, защото я боли корема и не се чувства добре. Имам 3 минути да направя нов график с нужните промени за деня, включващ да взема детето от училище, да преценя какви лекарства да й приготвя, да я предам на баткото, който е втора смяна и има евентуално 2 часа на разположение, в които би могъл да я поеме и лекува, докато аз отида да работата, свърша "n" на брои задачи, да си взема лаптопа с който да ги продължа от вкъщи в най-добрия случай.

Може и да се наложи да не мога да отсъствам цял ден днес от работа, следователно ще трябва да мисля и варианта дядото да дойде да я гледа. А и на лекар ще е добре да я заведа, но кога и как....Ами ако е грип...той още не е отминал и медиите гръмнаха тази година с усложненията от вируса. Естествено, че най-важното е дъщеря ми да е добре, затова си оставам вкъщи и не ме интересува...Край нямам време повече да се напрягам да мисля, несресана, но обута тръгвам набегом с баткото към училището.

Предполагам в днешно време доста родители имат тези стресови ситуации. Детето се разболява внезапно, а да си останеш спокойно вкъщи болничен, за да го лекуваш не винаги е адекватно посрещнато от работодателя и колегите. Подобни ситуации носят не малко напрежение в семействата, от които най-често ощетени са децата. 

Влязохме в портала на училището задъхани. На първия етаж чакаме малката. Първият етаж - спасение! Ура! Имах чувството, че бях прекарала онези 3 минути, в които правех графика за деня, в сутерен в който не се виждаше никакъв лъч светлина. Тук се намира кабинета на медицинската сестра. Ако е там и ни прегледа ще мога да пренаредя етажността в моя график и току виж е окаже нискоетажна сграда, а не небостъргач от непокорими ситуации.

Влизаме, една жена в бяла престилка и къса коса зад бюро ни обяснява, че сестрата е навън, но всеки момент ще се върне. Само си го представих този "всеки момент" как расте и ни погълва в дебрите на безвремието, в което училищен звънец не се чува... Само 3 минути, тя наистина се върна на момента. Със закуска в ръката. Зорък и пресметлив поглед бе хвърлен отгоре до долу и на двете ни, баткото остана предвидливо отвън.

Започна изпитателен разпит: "От кога те боли? Къде те боли? Какво яде?"

Аз бях предупредена да мълча и само детето ми да отговаря на въпросите. А то...като се притесни от тона, разпокъсано обясни нещо, което сестрата отма разбра. Диагнозата на моя ден, който само за 5 минути сутринта бе сменил няколко състояния, бе Успокоение. Ще го помня. Сестрата прегледа и гърлото. Обърна се към дъщеря ми и й обясни, че ще й даде хапче сега и тя ще може да се върне в класната стая. А занапред да знае, първо да идва на преглед в кабинета на училището вместо да звъни и да притеснява мама.

Идваше ми да избухна, как така да не ме притеснява. Та това е моето дете, ние ще решаваме кое е добре. И какво хапче ще й даде. Аз досега хапче за корем не съм й давала, ами ако е алергична, ако й стане лошо... И защо я притесни така с тези въпроси. Ох, детето ми...За миг бях готова да се карам. 

Медицинската сестра се обърна към мен и каза: "Майче, вие можете да отидете спокойно на работа, няма място за притеснение. Детето ви е добре. Не ви е лесно в днешно време на вас родителите, не може за всичко да подскачате и да се притеснявате и да тичате до училище. "

Аз й отвърнах, без да се замислям как точно да формулирам мисълта си, че времето когато съм била дете, на моята майка й е било по-лесно, отколкото на мен сега като родител.

А тя ми отвърна с майчински поглед: Така е..

Развилата се на пръв поглед обикновена ситуация, ми даде да разбера колко е необходимо да имаме доверие в институциите, хората, отговарящи и грижещите се за децата ни. Някъде тази нишка отдавна се е скъсала. Примери за изтъняването на доверието много. Фатални грешки също.

Имаме необходимост от наличие на адекватни грижи за децата ни в учебните заведения. Имаме необходимост на правото да разчитаме на хората, които се грижат за нашите деца, когато ние родителите не сме до тях.

Понякога си мисля, че като сложим и камери в детските градини ще се натоварим с още един товар на обгрижване, който не съм сигурна какъв положителен резултат ще даде. Вероятно ще зейне още по-голяма пропаст на социално недоверие. Не камерите ще ни помогнат, а хората, които са с децата ни. Нека влагаме не в камери, а в човеци, нека инвестираме във възможности за подобрение на средата и квалифицирането на работещите с деца.

Тук не измествам тежестта на ролите на родители и институции в отделните ситуации. А важността, когато всеки е на правилното място, кръговратът на деня да върви в правилната и здравословна посока за всички. Най-вече за децата!

Признавам, че след като затворих вратата на кабинета на медицинската сестра, почувствах едно огромно облекчение. Всъщност малката бе прекалила със сутрешната закуска, в която бях сложила повече цветен прашец, който ползвам за имуностимулант напоследък, и който не й бе понесъл. Медицинската сестра не й даде хапче, а ментови капки с вода, които я успокоиха. Попитах я все пак дали иска да я взема вкъщи, тя ми отвърна спокойно, че е добре и че иска да се върне в клас.