Успелите споделят

Днешната ни среща е с едни истински будители- Анимари Димитрова е председател Сдружение Русаля и създател на Училище по изкуства и занаяти за даровити деца, заедно със Златко Златков помагат на деца в неравностойно положение.

Двамата са възпитаници на НАТФИЗ Кръстьо Сарафов. С частния си театър Анимари пътува заедно със Златко из страната в продължение на 15 години, като същевременно гостуват и в домове за деца лишени от родителски грижи и им подаряват представления. Установявайки се в София продължават идеята в Софийските домове. Създават театрални школи, водят децата по изложби, концерти и екскурзии....и накрая Училище!

Първата част с интервюто може да прочетеш ТУК, а сега виж и останалото от интересния ни разговор.

Как се финансира училището? Какво ви е необходимо занапред?

Това е въпрос на който никога не знам как да отговоря?!

Стартирахме с доста сериозна сума – 1 милион евро от спечеления проект към датската фондация. Купихме 26 дка земя със старо училище, което ремонтирахме, построихме първата къща за живеене - пансион на два етажа с всички съвременни удобства. Почти изградихме къща с кухня, столова и лекарски кабинет, за която вече 4 години, споделям с болка, не можем да намерим средства, за да я довършим, а тя почна и да се руши.

Това е голям проблем, първо, защото лишава децата от топла и добре сготвена храна (ползваме ежедневен кетъринг от Търново), второ, оскъпява силно месечния ни бюджет, и трето, още малко и ще се наложи да я изграждаме наново. Обещали сме си със зъби и нокти да се борим, но преди следващата учебна година да я довършим. Търсим помощ!

След края на първата учебна година, когато завърши проекта към ВЕЛУКС, настанаха тежки дни. От тогава до днес ние оцеляваме като по чудо. Това беше един период, в който се опитахме да представим работата и мисията си пред държава, институции, медии. Не го направихме преди старта, защото искахме да покажем постигнати резултати. И те не закъсняха. За съжаление обаче, опитите ни да ни видят и чуят, не бяха резултатни.

Не срещнахме разбиране сред българските институции и българския бизнес. Единствените хора, които ни разбраха и които ни повярваха, бяха в чужбина. От една страна, приятели, които помагат, когато и колкото могат, а от друга, напълно непознати хора, пред които тези наши приятели са лобирали.

Постепенно (на втората година) успяхме да спечелим 4 български фирми, които макар и с малки суми, ни подкрепят ежемесечно. Българското участие стига до там. На третата учебна година се наложи да продам апартамента си в София (струващ скъпо), който ни позволи да се справим с годишните режийни разходи и заплати. Междувременно кандидатствахме и печелихме малки проекти, които допълваха липсите. И така до днес.

Сигурно знаете, че нашето училище не взима нито една стотинка от семействата на децата, срещу това, което прави за тях!

Много труден момент имахме в началото на тази година. Знаехме, че нашето училище е в списъка на частните училища, на които е позволено държавно финансиране с бюджет 2018 и планирайки разходите от януари, разчитахме на това. Оказа се, че не сме наясно с нещата, ама нали ни е за първи път… Държавата давала първите траншове към март - април – май… някъде. Парите все още ги няма… Но тази случка ни постави в патова ситуация и отново благодарение на „ЧУДО” и добри хора, този път много българи, излязохме от нея. Днес се чувстваме малко по-спокойни, макар че далеч не разполагаме с парите, които могат да осигурят максимално добро функциониране на училището.

Сигурна съм, че парите от държавата ще дадат някаква стабилност, но те няма да са достатъчни, понеже делегираният бюджет се изчислява на база дете, а ние имаме 25 ученици! Ясно е, че ще продължим да търсим съмишленици и приятели сред българския и чуждия бизнес.

Имаме още много работа, докато стигнем крайната цел, а това означава, че ни трябват средства освен за издръжка на училището, за строителство, оборудване, ландшафт и пр. Мечтаем да създадем „Меценатски кръг”  от фирми и богати хора,  които ще повярват в каузата ни и ще ни подкрепят  редовно и за по-дълъг срок. 

Преди всяка учебна година се срещаме със стотици деца, които заслужават да бъдат спасени и ние искаме и можем да го направим, но средствата винаги са ни пречка.

Ние не се предаваме, вече 3 години се опитваме да почукаме на всяка заинтересована и властимаща врата, за да разкажем за работата, която вършим и да предложим, в името на хилядите бедни, изоставени и необразовани български деца, да работим заедно. Готови сме да дадем своето ноу-хау, за да се създадат още такива училища в страната, защото едно не стига.

Надяваме се, че сме оставили знак на много места  и вярваме, че някои институции са чули и разбрали за какво говорим.

При срещата ни с Мая Манолова преди около два месеца, директно я помолихме да ни помогне за промяната на един закон, свързан с  „Училищата с национално значение” . Те са 6 в България и ние отговаряме напълно на критериите им. Единственото, което не ни дава шанс да се наредим сред тях, е фактът, че сме частно училище.

И до момента всички пренебрегват, че то се води такова, защото е създадено от двама български граждани, но върши работа за обществото, както всички други училища, и отгоре на всичко, за разлика от другите „частни” не взема никаква такса.

От какво има нужда днешният учител, за да бъде пълноценен с учениците си?

Не само днешния, по всяко време човекът, решил да се посвети на учителстване, трябва да обича децата и да иска с цялото си сърце и душа да ги направи умни и добри хора. Това трябва да е посветен човек, роден с мисия. 

Ако бъда откровена, никога не съм предполагала, че изборът на учители, ще бъде толкова труден. С моя малък опит в образователната сфера, ще споделя, че трябва да разчитаме на младите. Нужни са различно мислещи хора, със съвременен и  широк поглед  върху децата, живота и света.

Разкажете ни любима случка от вашето детство?

Не знам дали е любима, но е случка, която не забравям.

Закъснявах за бригада. Влакът от София е в 6.45 ч., събудих се в 6.20 сърдита на майка ми, че не е чула часовника. Държах се много лошо към нея и отказах да тръгна. Не знам как, но тя все пак ме склони да тръгнем, като през цялото време повтаряше…

„Обещавам ти, че ще стигнем навреме”…„Важното е човек силно да иска нещо и то става!” , …„Само от теб зависи” …”Вярвай”… и ред  други успокояващи и същевременно нахъсващи думи. Секунда преди влакът да потегли, аз се бях качила.  Помня последните думи на мама …„Никога не се отказвай” .

Тези думи ми останаха като завет, който спазвам. Ако захвана нещо, трудностите рядко могат да ме уплашат. Боря се докрай.

Ако начинанието ми трябва да има друга съдба, то има кой да го стори …