Да се завърнеш там, където никога не си бил!
Пътувам през планината. Покрай прозореца ми препускат столетни борове, толкова кичести и стройни, сякаш опитват да стигнат небето. Постепенно пейзажът се променя, а с него и въздухът, който вдишвам, ми се струва по-различен. Пътят става все по-тесен и се губи в далечината. Усещам, че скоро ще стигна предверието на Триградското ждрело.
Снимка: Венцислав Огнянов
Бавно навлизам в прегръдката на планината. Когато съм е нея, имам чувството, че всеки момент ще се затвори и ще остана там завинаги. Какъв по-хубав пристан за душата!? Усещам се още по-мъничка - като топка от енергия, която трепти пред това великолепие.
Чувам единствено шума на реката. Чак сега се замислям, че може би идвам на това място само защото ще мина оттук – през сърцето на планината. Усещането е сякаш се влюбвам за първи път! Чувствам се цяла и завършена, надраснала суетата на живота отвъд планината.
Влизането в Триград си я цял ритуал. Трябва да мина през предверието, за да вляза в храма. Той е там, където няма време. Има само радост, трепет, билки в дворовете и гостоприемство в сърцата! Всеки може да го види, но не всеки да го познае. Обгърнат като в шепа от борова гора, която го пази от стихиите на времето. Колкото е обикновен, толкова е и пъстър – на добри помисли и искрени усмивки. Тук думата е закон, радостта – безплатна, а хората са открили простичкия, но истински смисъл на съществуването!
Зад прихлупените покриви на къщите се простира хоризонтът. Чакам нощното небе. Какво небе само! Застлано със златни звезди, които блестят като очите на добрите хора!
Странно е как място, с което не ме свързва нищо конкретно, може да ме привлича толкова силно. Попадам там и „щрак”, сякаш частите на стар механизъм си идват на мястото и той започва да работи отново. Е, сега поне ще знам какво да правя, ако нещо вътре в мен се счупи или повреди. Спокойна съм, защото моят планински храм ще бъде там - завинаги!
